Ги Мопасан - Нормандска шега

Но скоро пак го видяха да се връща с бавната си уморена походка; тоя път той седна малко по-далеч, сякаш за да може да ги дебне.

Майката и момичетата бяха изплашени. Най-много се притесняваше майката, защото беше страхлива по природа, а мъжът й Левек щеше да се върне чак привечер.

Мъжът й се наричаше Левек, на нея й казваха Мартен и хората ги бяха кръстили Мартен-Левек. Ето защо: първият й съпруг беше моряк, казваше се Мартен и всяко лято ходеше към Теранев да лови трески.

Две години след сватбата (тя вече имаше от него момиченце и беше бременна в шестия месец) корабът, с който плуваше мъжът й — „Две сестри“, тримачтова шкуна от Диеп, — изчезна.

Никога не дойде вест от него, никой от моряците, които бяха на тоя кораб, не се завърна, така че го смятаха за потънал, заедно с хората.

Жената на Мартен чака десет години мъжа си, едва смогваше да изхрани двете си деца; най-сетне, понеже беше работлива и добра жена, един рибар от селото, Левек, вдовец с едно момче, я поиска. Тя се омъжи за него и за три години роди още две деца.

Преживяваха тежко, трудеха се много. Хлябът беше скъп, а месо почти не влизаше в дома им. Понякога зиме през лошите месеци задлъжняваха на хлебаря. Но децата растяха здрави. Хората казваха:

— Добри хора са тия Мартен-Левекови. Мартеновица е работна, а Левек няма равен на себе си в риболова.

Девойчето, което седеше до оградата, поде:

— Ще рече човек, че ни познава. Може пък да е някой бедняк от Епрьовил или от Озбоск.

Но майката не се успокояваше. Не, не, тоя човек не ще да е от техния край, сигурно не е!

И понеже човекът стоеше забит като кол и упорито гледаше към къщата на Мартен-Левекови, Мартеновица се ядоса и обзета от безстрашието на страхливите, грабна една лопата и излезе пред вратата.

— Какво правите там? — викна тя на скитника.

Той отвърна с дрезгав глас:

— Че на, на хладина си седя! На вас преча ли ви нещо?

Тя продължи:

— А кво сте седнали пред къщата ми като шпионин?

Човекът отговори:

— Никому зло не правя. Не е ли позволено да си седи човек край пътя?

Като не намери какво да отговори, тя си влезе в къщи.

Денят течеше бавно. Към обед човекът изчезна. Но към пет часа пак намина. До вечерта вече не го видяха.

Левек се върна по тъмно. Разказаха му какво се бе случило. Той реши:

— Ще да е някой шушумига или някой чешит.

И си легна, без повече да се тревожи, докато жена му мислеше за скитника, който я гледаше толкова чудно.

Когато се съмна, задуха силен вятър; като видя, че не ще може да излезе в морето, рибарят се залови да помогне на жена си в кърпенето на мрежите.

Към девет часа голямата дъщеря, Мартеновата, която беше отишла за хляб, се върна тичешком, с уплашено лице, и извика:

— Мамо, ей го пак!

Майката се развълнува, пребледня и каза на мъжа си:

— Върви му кажи, Левек, да не ни дебне тъй, че ми призлява.

И Левек, едър моряк с лице с цвета на кирпич, с гъста червена брада, сини очи, пронизани от две черни точки, силен врат, винаги увит в нещо вълнено заради ветровете и дъжда в открито море, излезе спокойно и се приближи до скитника.

И те заговориха.

Тревожни, тръпнещи, майката и децата ги гледаха отдалеч.

Непознатият неочаквано стана и тръгна заедно с Левек към къщата.

Мартеновица се дръпна изплашена. Мъжът й каза:

— Дай му малко хляб и чаша ябълково вино. От онзи ден не бил хапвал нищо.

И двамата мъже влязоха в къщата, следвани от жената и децата. Скитникът седна и започна да яде, свел глава под отправените към него погледи.

Майката беше застанала права и го оглеждаше; големите дъщери, Мартеновите, опрени на вратата, едната с последното дете на ръце, впиваха в него жадни погледи, а двете хлапенца, седнали в пепелта на огнището, оставиха черната тенджера, с която играеха, сякаш искаха и те да наблюдават чужденеца.

Левек взе стол, седна и го запита:

— Значи, отдалеч идвате, а?

— Ида от Сет.

— Тъй, пешком ли?…

— Да, пешком. Какво да правиш, като няма средства…

— Та накъде бяхте тръгнали?

— Насам.

— Познати ли имате тук?

— Може и да имам.

Замълчаха. Макар да беше гладен, гостът ядеше бавно и след всеки залък отпиваше по глътка вино. Лицето му беше като изхабено — покрито с бръчки и хлътнатини. Приличаше на човек, който много е страдал.

Изведнъж Левек попита:

— Как се казвате?

Човекът отвърна, без да вдигне нос:

— Казвам се Мартен.

Странна тръпка разтърси майката. Тя пристъпи, сякаш за да види по-отблизо скитника, и застана пред него с отпуснати ръце и отворена уста. Никой не продумваше. Накрая Левек рече: