Ги Мопасан - Нормандска шега

Фредерик донесе шампанското. Първата тапа изхвърча и господин Филип изсвири покана за кадрил.

Четиримата изпълниха танца по светски — прилично, достойно, с маниери, поклони и поздрави.

След това започнаха да пият. Тогава се появи господин Турньово — доволен, облекчен, светнал. Той извика:

— Не знам какво й е на Рафаела, но тая вечер тя е съвършена.

Поднесоха му чаша вино, той го изпи на един дъх и прошепна:

— Какъв лукс, дявол да го вземе!

Веднага след това господин Филип започна някаква игрива полка и господин Турньово се завъртя с красивата еврейка, като я държеше във въздуха, без да я оставя да се докосне до пода. Господин Пемпес и господин Вас се впуснаха в танца с нов устрем. От време на време някоя двойка се спираше пред камината, за да изпие жадно чаша пенливо вино; танцът заплашваше да продължи безконечно, когато Роза открехна вратата със свещник в ръка. Беше с разпуснати коси, по пантофи, по риза, цялата възбудена, цялата заруменена.

— Искам да танцувам! — викна тя.

— А старчето ти? — попита Рафаела.

— Той ли? Спи вече. Той веднага заспива — разсмя се Роза.

Тя хвана господин Дюпюи, който седеше незает на канапето, и полката започна отново.

Но бутилките бяха празни.

— Аз плащам една — заяви господин Турньово.

— И аз — съобщи господин Вас.

— Аз също — заключи господин Дюпюи.

Тогава всички изръкопляскаха.

Веселието се организираше, превръщаше се в истински бал. От време на време Луиза и Флора също се качваха набързо горе и изкарваха няколко валсови стъпки, докато техните клиенти долу проявяваха нетърпението си. После пак се връщаха тичешком в кръчмата, а сърцата им се изпълваха със съжаление.

В полунощ все още танцуваха. От време на време някоя от жените изчезваше и когато я потърсеха за танц, изведнъж забелязваха, че и някой от мъжете липсва.

— Откъде идвате? — попита шеговито господин Филял тъкмо в момента, когато господин Пемпес се връщаше с Фернанда.

— Ходихме да видим как спи господин Пулен — отвърна бирникът.

Шегата има огромен успех; всички започнаха да се качват поред, за да видят как спи господин Пулен с една или друга от госпожиците, които тая нощ се показаха невъобразимо любезни. „Госпожата“ затваряше очи: тя дълго се уединяваше с господин Вас из кътчетата на салона, сякаш за да уточнят уредена вече работа.

Най-сетне в един часа двамата женени мъже господин Турньово и господин Пемпес, заявиха, че си отиват, и пожелаха да уредят сметката си. Хванаха им само шампанското, и то по шест франка бутилката вместо по десет, каквато беше обикновената цена. А когато те се удивиха от тая щедрост, „госпожата“ им отвърна със светнало лице:

— Не всеки ден е празник.

Морето шиба брега с малки, равни вълни. Носени от бързия вятър, малки бели облаци прекосяват бързо като птици просторното синьо небе, а сгушено в падината, която се спуска към океана, се грее на слънце селото.

В началото на селото, сама край пътя, е къщата на Мартен-Левекови — малка рибарска хижа с пръстени стени и сламен покрив, обрасъл с перуники. Пред нея има градинка, голяма колкото кърпа, в която расте лук, някоя и друга зелка, магданоз, девесил. Откъм пътя е оградена с плет.

Мъжът е на риболов, а пред хижата жената кърпи голяма кафява мрежа, опъната на стената като огромна паяжина. Седнало край градинската врата на сламен стол, наведен назад и опрян на плета, четиринадесетгодишно девойче кърпи долни дрехи — бедняшки, много пъти замрежвани и кърпени дрехи. Друго девойче, година по-малко, люлее на ръце още непроходило, непроговорило пеленаче; а две хлапенца по на две и три години седят едно срещу друго на земята, ровят пръстта с неумели ръце и си хвърлят шепи пясък в лицата.

Никой не говори. Само пеленачето, което се мъчат да приспят, непрекъснато плаче с тънко, крехко гласче. На прозореца дреме котка, а ниско край стената белите цветове на шибоите образуват красива набъбнала ивица, над която бръмчат рояк мухи.

Девойчето, което шие при входа, изведнъж извиква:

— Мамо!

Майката отвръща:

— Какво има?

— Ей го пак!

От сутринта бяха неспокойни, защото някакъв човек обикаляше къщата — стар човек, истински бедняк. Забелязали го бяха, когато отиваха да изпроводят бащата до лодката. Седеше край канавката срещу тяхната врата. После, когато се връщаха от брега, го намериха пак там — гледаше къщата.

Изглеждаше болен и много жалък. Повече от час не се бе помръднал от мястото си. После сякаш забеляза, че го гледат като злосторник, та стана и се повлече нанякъде.