Ги Мопасан - Нормандска шега

— Не, благодаря. Иска ми се само кожата на заека, който ядете.

Тя се престори, че не разбира, но трепереше.

— Какъв заек?

Старшията беше седнал и изтриваше най-спокойно челото си.

— Хайде, хайде, стопанке, да не искаш да повярваме, че се хранеше с въздух. Я кажи какво ядеше съвсем сама на обед?

— Ама… съвсем нищо, честна дума. Само малко масло и хляб.

— Брей, да му се не види… Значи, гражданко, само малко масло и хляб, а? Грешка! Трябва да кажете „малко масло и заек“. Дявол да го вземе, хубаво мирише вашето масло! Това е избрано масло, екстра масло, сватбено масло, най-чисто масло, но в никой случай не е масло за готвене!

Стражарят се превиваше от смях и повтаряше:

— Точно така, в никой случай не е масло за готвене.

Понеже старшията Сенатьор беше голям шегаджия, всички стражари обикнаха шегите.

Той поде:

— Де е маслото ви?

— Маслото ми?

— Да, маслото ви.

— Ами… в гърнето.

— Тогава къде е гърнето?

— Кое гърне?

— Гърнето за маслото, дявол да го вземе!

— Ей там.

Тя отиде да вземе една стара чаша, на дъното на която имаше пласт солено гранясало масло.

Старшията го помириса и като набърчи чело, каза:

— Не е същото. Трябва ми маслото, което мирише на задушен заек. Хайде, Льониен, отваряй си очите; ти виж върху бюфета, момчето ми, а аз ще търся под леглото.

След като затвори вратата, той се приближи до леглото и понечи да го изтегли. Но леглото бе прикрепено към стената и, изглежда, не бе размествано повече от половин век. Тогава старшията се наведе и… униформата му изпращя. Едно копче се търколи на земята.

— Льониен — каза той.

— Да, господин старшия.

— Ела, момчето ми, ела при леглото, много съм дълъг, за да надникна отдолу. Аз ще се заема с бюфета.

Той се изправи и зачака прав неговия човек да изпълни заповедта.

Льониен, нисичък и закръглен, свали фуражката си, легна по корем и прилепил чело о земята, дълго разглежда черната кухина под леглото. Сетне изведнъж се провикна:

— Хванах го! Държа го!

Старшията Сенатьор се наведе над него.

— Какво залови, заека ли?

— Не, крадеца.

— Крадеца? Давай, давай!

Двете ръце на стражаря, проснати под леглото, бяха докопали нещо и той дърпаше с всичка сила. Най-сетне се появи крак, обут в груба обувка, който той стискаше с дясната си ръка. Старшията също го хвана.

— Смело, смело! Тегли!

Льониен, вече на колене, искаше да улови и другия крак, но задачата беше трудна, защото пленникът упорито въртеше крака си, риташе и се опъваше, подпирайки се заднишком напреки на леглото.

— Смело! Смело! Тегли! — викаше Сенатьор.

Те дърпаха с всичка сила така, че дървената преграда се поддаде и мъжът се показа до главата, с която все още си помагаше да се задържи в скривалището си.

Най-после се появи разгневеното и изплашено лице на Полит, а ръцете му все още оставаха протегнати под леглото.

— Тегли! — викаше непрекъснато старшията.

Тогава се чу необичаен шум; след раменете се показаха ръцете до китките, след китките — шепите и пръстите, в тях дръжката на една тенджера, а на края на дръжката — самата тенджера, в която имаше — задушен заек!

— Тяхната!… — крещеше старшията, луд от радост, докато Льониен се справяше с мъжа.

Кожата на заека, съсипващия аргумент, последното и най-страшно веществено доказателство, бе открито в сламеника…

Двамата полицаи се върнаха тържествено в селото със затворника и находката си.

Осем дни по-късно, след като тази работа вдигна голям шум, чичо Льокашьор, влизайки в кметството, за да се съвещава за нещо с учителя, научи, че овчарят Сьоврен го чака вече от цял час.

Човекът беше седнал в един ъгъл и държеше тоягата между краката си. Като забеляза кмета, той стана, свали шапката си и го поздрави:

— Добър ден, чичо Кашьо! — после застана боязливо, прав и смутен.

— Какво има? — запита чифликчията.

— Ето кво, чичо Кашьо. Вярно ли е, че са откраднали у вас заек миналата неделя?

— Да, истина е, Сьоврен.

— А! Тъй значи, вярно е.

— Да, драги приятелю.

— Кой го открадна тоя заек?

— Полит Анка, надничарят.

— Тъй, тъй… ами истина ли е, че са го намерили под моя креват?

— Кого, заека ли?

— И заека, и Полит, единия след другия.

— Да, клети Сьоврен, истина е.

— И така съвсем вярно ли е?

— Да, да. Но кой ти разказа тая история?

— Всички по малко. Приемам. И после, после… вие нали знаете добре всичко около женитбите, тъй като сте кмет, и вие ги вършите тия неща?