Джеймс Клавел - Гай-джин (Част II)

— Не съм суеверен. Моля те, кажи цената.

— Тя е цвете за леглото и няма цена.

— Цената, Райко.

— На другата къща десет коку, Фурансу-сан. За тази къща две коку годишно и цената на нейната собствена къща в моите стени, с две прислужнички, всички дрехи, които поиска, и подарък от пет коку, когато повече не желаеш услугите й. Тази сума да бъде депозирана при нашия търговец на ориз — банкера Гиокояма — при лихва, която, докато се разделите, е твоя — всичко трябва да бъде написано, подписано и регистрирано от Бакуфу.

Сумата беше огромна за японските стандарти, доста солена за европейците дори при изключително изгодния за тях курс на обмяна. За седмица Андре бе обменял и бе успял да намали цената само на няколко коку. Всяка нощ сънищата му го отнасяха напред. И така, беше се договорил. Със съответния ритуал преди седем месеца тя му беше представена. Съгласи се да го приеме официално. И двамата се подписаха официално. Следващата нощ той спа с нея и малката се оказа всичко, за което си бе мечтал. Смееща се щастливо, ентусиазирана, нежна, любяща.

— Тя беше Божи дар, Анри.

— Дяволски, мама-сан също.

— Не, това не е било нейна грешка. Денят, преди да получа Хана, Райко ми съобщи официално — също и при плащането, — че миналото си е минало, обеща само да храни Хана като едно от нейните собствени момичета, за да се увери, че няма да я видят очи на чужди мъже и ще остане само моя от този ден нататък.

— Значи тя я е убила?

Андре си наля следващата чаша.

— Аз… аз помолих Хана да назове тримата мъже, един от тях е моят убиец, но тя ми каза, че не може или не трябва. Ударих я, за да я принудя, тя изхленчи и не извика. Трябваше да я убия, но я обичах и… после си тръгнах. Бях като бясно куче, беше вече три или четири часът и просто навлязох в морето. Може би исках да се удавя. Не зная, не помня точно, но от студената вода дойдох на себе си. Когато се върнах в Къщата, Райко и другите бяха стъписани, а Хана — превита там, където я бях оставил. Цялата в кръв. А моят нож — забит в гърлото й.

— Значи се е самоубила?

— Така казва Райко.

— Не й ли вярваш?

— Не зная на какво да вярвам — отвърна Андре изтерзано. — Зная само, че се върнах, за да й кажа, че я обичам, че сифилисът е карма, не по нейна вина, че съжалявам за онова, което й наговорих и направих, и че всичко ще бъде, както преди, освен… освен, когато се разбере, да се самоубием заедно…

Анри се опитваше да мисли, но мозъкът му беше задръстен. Никога не бе чувал за Къщата на трите шарана, преди слуховете за смъртта на момичето да плъзнат из Колонията. „Андре винаги е бил тъй потаен — помисли си той, — правилно, прав е, че не е моя работа, ала ето че Бакуфу направиха официално оплакване.“

— Тази Райко знае ли кои са тримата мъже?

Андре вдървено поклати глава.

— Не, и другата Мама-сан няма да й каже.

— Коя е тя? Как се казва? Къде е? Ще докладвам за нея на Бакуфу, те може да я принудят.

— Не ги е грижа, защо да го правят? Другата къща… беше сборно място за бунтарите, кръчмата на Четиридесетте и седем ронини преди седмици бе изгорена до основи, а главата на Мама-сан — набучена на кол. Пресвета Дево, какво ще правя, Анри? Хана е мъртва, а аз съм жив.

Д-р Хоуг пътуваше с катера към кея на Легацията в Канагава рано следобед. Бабкот бе съобщил, че не може да напусне Канагава, тъй като оперира в клиниката си, но че ще се върне, щом е възможно: „… Съжалявам, не по-рано от полунощ. Може да не успея и до утре сутринта. Добре си дошъл, ако желаеш да ме посетиш, но се приготви да пренощуваш, тъй като времето е променливо…“

На кея го очакваха един гренадир и Лим, с бяло палто, широки черни панталони, чехли и малка шапчица.

Когато Хоуг слезе от катера, Лим се прозя и поклони символично.

— Хей, господар, Лим-а, Лим Първи.

— Можем да спрем с твоите дрънканици на пи-джим, Лим — рече Хоуг на поносим кантонски и погледите им се кръстосаха. — Аз съм Доктор по медицина, овладял науките. — Това беше китайското име на Хоуг — значението на двете букви, което беше най-близо до кантонския звук „хо“ и „ге“, подбрани сред дузина възможни специално за него от Гордън Чжан, компрадора на Струан, един от пациентите му.

Лим го зяпна, преструваше се, че не разбира — най-обикновеният и най-бърз начин да накара чуждестранния дявол да се почувства унижен задето е имал нахалството да се осмели да научи няколко думи от цивилизования език. „Аййиая — помисли си китаецът, — кой е този вонящ ебач, този скапан червен дявол говноядец с шия на бик, тази маймуна, подобна на жаба, която има дебелоочието да говори на нашия език свободно и съвършено…“