Джеймс Клавел - Гай-джин (Част II)

— Какво да прави, освен да реагира на любовта на млад мъж? — Сьоратар върна листа. — Не харесвам тези методи, Андре. Отвратителни са. Ти подтикна девойката да затъне в полуистини, като я посъветва да му даде половината писмо.

— Макиавели пише: „Необходимо е за държавата да се занимава с лъжи и полуистини, защото хората са създадени от лъжи и полуистини. Дори принцовете!“

— И, разбира се, съвсем очевидно всички посланици и политици — Андре вдигна рамене. После внимателно сгъна писмото. — Може да не го използваме, но е добре да го имаме, защото ние представяме държавата.

— Как да го използваме?

— Фактът, че тя е скъсала писмото и…

— Тя не е — прекъсна го Сьоратар шокиран.

— Разбира се, че е — отвърна студено Андре. — Нейната честна дума срещу моята — и кой ще спечели състезанието? Фактът, че е скъсала втората страница и показала на Струан единствено първата, е достатъчен да я срине в неговите очи. Това му дава идеално извинение да анулира всяко обещание за брак, „тъй като е бил измамен“. Майка му ли? Научи ли за писмото, ще е готова на всякакви отстъпки, за да се сдобие с него, ако той настоява да се ожени за госпожицата против волята й.

— Не ми харесва изнудването.

Андре почервеня:

— Аз не харесвам много от методите, които съм задължен да използвам за нашите, повтарям, за нашите цели. — Той пъхна страницата с изискания почерк в джоба си. — Огласен сред обществото или публикуван с подробностите, този документ ще съсипе Анжелик. В съда ще я съсипе. Може би писмото само показва истината: че тя е просто авантюристка в заговор с баща си, който е… който е пък един комарджия и скоро ще банкрутира като чичо й. А дали съм я окуражавал — казах й само онова, което искаше да знае и да каже. За да й помогна. Това е нейна каша, не е моя, нито наша.

Сьоратар въздъхна:

— Тъжно е. Тъжно е, че е замесена.

— Да, но нали е за наша изгода? — Устните на Андре се усмихнаха, но не и очите му. — И лично за ваша, господине! Ако се възползвате благоразумно, това ще ви я гарантира в леглото, нали, стига да не ви подведе вашият чар.

Сьоратар не се усмихна.

— А ти, Андре? Какво ще правим за Хана, цветето?

Андре го изгледа рязко:

— Цветето е мъртво.

— Да. Но при такива странни обстоятелства.

— Не са странни — отвърна Андре, очите му внезапно станаха безизразни като на влечуго. — Тя се самоуби.

— Беше намерена с прерязано гърло с твоя нож. Мама-сан казва, че си прекарал нощта с нея, както обикновено.

Андре се опита да разбере защо Сьоратар го изпитва.

— Така е, но не ти влиза в работата.

— Боя се, че е моя работа. Местните власти Бакуфу ми изпратиха вчера официална молба за информация.

— Кажи им да се гръмнат. Хана Цветето, беше специална, да, беше моя, да. Аз платих много висока цена за нея, но тя беше само част от Върбовия свят.

— Както самият ти каза, хората са изградени от лъжи и полуистини. Оплакването твърди, че си имал груба кавга с нея, защото си довела любовник.

— Скарахме се, да, и исках да я убия, така е, но не поради тази причина — измърмори Андре задавено. — Истината е… истината е, че е приела няколко клиенти. Трима — в другата, къща, но това е било, преди да стане моя собственост. Един от тях… един от тях я заразил със сифилис, тя ми го предаде.

Сьоратар се ужаси:

— Пресвета Дево, сифилис?

— Да.

— Mon Dieu, сигурен ли си?

— Да. — Андре се изправи и отиде до шкафа, наля си коняк и го изпи. — Бабкот го потвърди преди месец. Няма грешка. Може да е само от нея. Когато я попитах, тя…

Видя я отново да го гледа в малкия павилион зад стените на Къщата на трите шарана, видя съвършения овал на леко смръщеното й лице. Беше само на седемнайсет и висока метър и половина.

— Хай, гомен насай, Фурансу-сан — петна като твоите, но преди година, моя сукоши , малко, хай , малко, Фурансу-сан, сукоши , не лошо, отиде си — рече тя любезно със сладката си усмивка на обичайната й смесица от японски и малко английски. — Хана каза мама-сан. Мама-сан казва види лекар, той казва, не лошо. Не лошо петно, но защото точно тогава започна спи и била малка. Доктор каза моля в храма и пия лекарство, уф! Но няколко седмици всичко отиде — добави тя щастливо. — Всичко отиде преди година.

— То не си е „отишло“!

— Защо гняв! Не безпокой. Аз моля в храм, както лекар казва, плащам на свещеник много таели, аз ям… — Лицето й се сгърчи от смях. — Яде ужасно лекарство. Няколко седмици, всичко мина.

— Не е минало. Няма… няма лечение!