Даря Калинина - Супернеудачница

От друга страна обаче, Наташа съвсем точно описа навиците на Виталик. И очевидно съвсем искрено смяташе, че постъпва правилно, като информира законната му съпруга за бъдещите промени в нейния живот. Може би тази Наташа е ослепително красива? Или пък Виталик се надява да я превъзпита, да я прекрои по свой вкус, подобно на Пигмалион, създал за себе си своята мечта Галатея? Да вземе грубо парче глина и да го превърне в чудесна статуя?

Какво пък, напълно е възможно. Лиза признаваше това. Подобна идея съвсем спокойно можеше да скимне на мъжа й. Особено, ако Наташа е хубавичка. В такъв случай, заради външната красота той можеше да забрави за вътрешната й недодяланост. Лиза съзнаваше, че самата тя не е красавица. Разбира се, имаше свой чар, свой живец. Когато беше девойка, мъжете охотно я ухажваха. Но никой никога не я беше наричал красавица.

Лиза имаше дълги руси коси, които от сто години не беше боядисвала, а ги връзваше на опашка. Големите й очи можеха да светят по-ярко, ако ги подчертаеше с туш и сенки. Да, и фигурата й не беше лоша. Само че, вместо прилепнали блузки и къси полички, Лиза носеше светли блузи и тъмни поли до коленете. Тя смяташе, че подобно облекло повече подхожда на една омъжена жена, отколкото лекомислените туники и шорти.

Виталик много пъти й беше казвал, че след като няма вкус е безсмислено да рискува и да експериментира със собствената си външност.

— Носи класика! — веднъж и завинаги вместо Лиза реши той. — Тя винаги е модерна. И дори ти няма да успееш да я развалиш…

Лиза предпочиташе обувки в убити тонове и с нисък ток. Никакви червени лачени ботуши до коленете с безумно високи златни токчета. Никакви елегантни сандалки с камъчета. Никакви обувки от мек бял велур с каишки. Всичко при нея беше строго, просто и класически скучно.

За първи път от много години насам Лиза се погледна критично в огледалото. И какво видя там? Бледа личност със скучна и неизразителна външност, пълна неудачница и некадърница. Не е учудващо, че Виталик е решил да й изневери. Удивителното е, че толкова дълго се е сдържал. Или тази Наташа не е първата и е имало и други преди нея?

Мисълта за това, че нейният мъж през всичките тези години на щастлив, както Лиза смяташе, съпружески живот й е изневерявал, беше непоносима. Тя започна да стене, а след това се хвърли към телефона. Трябва да му се обади веднага!

Но когато чу сигнал свободно, Лиза изведнъж се отказа. Какво ще му каже? Че знае всичко? Че той може да си отиде, че тя всичко разбира? Но това не е вярно. Тя нищо не разбира! Нищичко. Не, няма да му звъни. Но и не трябва да си седи вкъщи. Трябва да излезе, да върви, да се движи, да мисли. Иначе, остане ли между четири стени, може и да откачи.

Взе от закачалката своя вълнен шал и дъждобрана, пъхна крака в отдавна износените, но удобни затворени обувки и изскочи навън.

Над града се спускаше есента. И първите жълти листа вече летяха във въздуха, правейки причудливи пируети. Лиза не ги забелязваше. Тя се бе устремила напред, без да вижда пътя. Хвърчеше, тичаше и прескачаше локвите. Искаше да избяга от себе си — от уродливата, глупавата и скучната до отвращение жена.

— Внимавайте! — чу до себе си някакъв глас, но не му обърна внимание.

Тя въобще не обръщаше внимание на нищо около себе си. Беше й достатъчно да усеща единствено глупавите мисли, които се блъскаха в главата й. Без да разбира какво прави, подчинявайки се на внезапен импулс, тя изведнъж се хвърли да пресича уличното платно. До нея изсвистяха спирачки. И Лиза почувства, че лети нанякъде. Лети, лети и лети! Но не можа да литне в небесата. След полета последва твърдо приземяване.

— По дяволите! — чу тя възбудени гласове. — Ти видя ли?

— Да, тя сама се хвърли под колата!

— Ненормална!

— Психо!

— Самоубийца!

— И как шофьорът изобщо успя да спре?

Лиза лежеше на студения асфалт и не бързаше да си отваря очите. Защо? Какъв е смисълът? Около нея е все същият свят! И нейното място в този свят не стана по-хубаво. Напротив, стана още по-зле. Левият й крак и цялата й лява страна я боляха ужасно. Беше сигурна, че е станала инвалид. Да изкара целия остатък от своя живот в инвалидна количка, вместо за миг да се въздигне при ангелите, само на нея можеше да се случи!

— Ей, момиче! — чу тя някакъв глас над себе си.

Лиза не отваряше очи, но гласът не я оставяше на мира.

— Момиче, жива ли си?

Тълпата се взриви от възмутени гласове:

— Жива е, жива е!

— Какво ще й стане!