Даря Калинина - Супернеудачница

Мъжът й не си беше вкъщи. Не отговаряше и на телефона, но Лиза не се изненада. Това често му се случваше. Той работеше в строително проектантска фирма. Непрекъснато ходеше по строителни обекти. А там е шум и грохот. Просто не си чуваше телефона.

Лиза отново изпадна в отчаяние. Защо е такава безполезна неудачница?!

Внезапно телефонът иззвъня. Хриплив и малко гъгнив женски глас попита за Лиза.

— Аз съм — отговори Лиза с недоумение.

Гласът й беше непознат. Никоя от нейните приятелки, познати или бивши колежки нямаше такъв глас. Независимо от това, когато Лиза се представи, непознатата грубо се изсмя и възкликна:

— А това съм аз!

— Коя сте вие?

— Твоята заместничка.

— В какъв смисъл? — стъписа се Лиза. — Ако е във връзка с работата, аз вече всичко съм предала на Льоша. И…

— Не познавам никакъв Льоша! Аз говоря за мъжа ти. Казва се Виталик, нали?

— Моят мъж? Какво общо има моят мъж?

— Ама пък и ти! Наистина ли си такава глупачка или се преструваш?

— Слушайте, не знам как се казвате… — ядоса се Лиза.

— Аз съм Наташа!

— Вижте какво, Наташа! Ако имате нещо да казвате, говорете. И няма смисъл да се смеете в слушалката, защото ще затворя…

Чу се пъхтене. След това неизвестната Наташа произнесе с неочаквано примирен тон:

— Добре, Лизка, не се горещи толкова. Щом ти се обаждам, ще ти кажа. Виталик иска да се омъжи за мен. Това е!

— За Бога! Омъжете се за своя Виталик и живейте с него щастливо. Какво общо имам аз?

— Значи не си против?

— Против какво?

— Против моя брак с Виталик.

— Не, разбира се! Надявам се, че той е порядъчен човек.

— Ти знаеш по-добре — изсмя се непознатата. — Засега все още е твой мъж!

— Чий мъж?!

— Виталик!

Малко по малко Лиза започна да схваща какво се опитва да й обясни неизвестната Наташа. Но истината беше толкова страшна, че просто не се побираше в главата й.

— Това е някаква глупост! — промълви тя нещастно. — Моят Виталик?!

— Точно така! Твоят Виталик!

— Вие с него сте…?

— Да! Ние се обичаме! При това отдавна!

— И искате да се ожените?

— А ти какво, нима нищо не си подозирала досега?

— Не съм!

Лиза беше напълно искрена. Тя изобщо не подозираше съпруга си в нищо лошо, а още повече в изневяра. Не и хиляди пъти не!

— Ама че си глупачка! — заяви й неизвестната Наташа. — Мъжът си е мъж. Те винаги се оглеждат настрани. И твоят Виталик не е изключение. Мислиш си, че той до късно остава на работа? Мислиш си, че наистина му плащат копейки. Нищо подобно! Ние с него отдавна имаме семейни отношения. Само че засега той нощува при теб. А иначе и заплатата си носи при мен, и ремонт ми направи. Каза, че много обича, когато е заобиколен от красиви и скъпи неща. Ето и семейното ни гнездо свива по свой вкус. А аз нямам нищо против. Нека го прави. Още повече, че е в моя полза.

Ето сега вече Лиза повярва. Да, нейният мъж беше много претенциозен в избора на обстановка. Той за нищо на света не би живял в дом, където нещо би обидило неговите естетски претенции. Задължително би преправил всичко по свой вкус. И съдейки по думите на тази Наташа, именно с това се е занимавал през последните месеци. Или колкото там е продължила тяхната връзка.

— Отдавна ли сте заедно?

— Ние ли? Ами, кажи-речи почти една година.

— Година? — ахна Лиза. — И аз нищо не съм знаела?

— Явно си блажена глупачка. Какво да говорим повече? Аз ти казах, каквото имах за казване. Така че, вече си вътре в нещата.

— Да. Благодаря — машинално й отвърна Лиза, без да схваща добре какво говори.

— Няма за какво — отвърна събеседницата. — Само че, ти такова… Бъди така добра, остави този мъж за мен.

— Разбира се! Веднага щом се върне вкъщи, ще го изпратя при Вас.

— Чудничко! — развесели се Наташа. — Адио и гуд бай! — и затвори.

Лиза още дълго време остана седнала пред своя домашен телефон, слушайки късите сигнали, без да има сили да постави слушалката върху апарата. Накрая се насили и затвори досадно свистящата слушалка. Веднага стана много тихо. И от тази тишина започнаха да й звънтят ушите.

— Не мога да повярвам — прошепна тя, гледайки бледото си отражение в огледалото. — Не, не мога.

Освен чудовищния факт на изневярата, още нещо не й даваше покой. А, да! Тази непозната! Как разговаряше! И тези нейни думички — чудничко, заместничка, просташкото — Наташа. Как е могъл Виталик да се обвърже с такава жена? Той, с неговия изтънчен вкус и тази вулгарна мадама? Просто е невъзможно да си ги представи заедно.