Даря Калинина: Супернеудачница

— В гинекологичното отделение на нашата клиника! — бързо каза лекарката, отново отклонявайки поглед.

Но Лиза беше твърде погълната от своите преживявания, за да обръща внимание на подобни глупости.

— Добре, къде е мъжът ми? — настоятелно попита тя. — Извикайте го, бързо!

Лекарката кимна и излезе. А Лиза облекчено въздъхна. Виталик! Ето кой ще й обясни всичко, ще я подкрепи и успокои.

Мъжът й не влезе веднага. Известно време зад вратата Лиза чуваше шепот. Изглежда той разговаряше за нещо с противната лекарка. Жената отново й бе станала неприятна. Но ето че вратата се отвори и в стаята влетя Виталик. Изглеждаше някак странно. Пребледнял и развълнуван. Освен това на лицето му присъстваше още някакво изражение, което Лиза не можа да разтълкува.

— Скъпа! Как си?

Лиза се обърка. Освен известна слабост и леко замайване, нищо друго не я безпокоеше.

— Добре съм. Какво се е случило с мен?

— Паднала си на улицата.

— Това го помня. Но какво е станало след това? Как съм се озовала тук?

— Излизала си от клиниката — твърде бързо заговори той. — Някакъв минувач ти се е притекъл веднага на помощ, съобразил е и побързал да извика помощ от „Далила“.

„Далила“ се наричаше гинекологичната клиника, в която Виталик беше изпратил Лиза. Тя помнеше това. Както и че бе предизвикало недоумението й, защото мислеше, че не е много подходящо наименование за клиника за родилна помощ.

— И какво?

— Пренесли са те в клиниката и са направили всичко необходимо.

— Всичко необходимо? Необходимо за какво?

— За да ти спасят живота и здравето.

— Моят живот? — изуми се Лиза. — Нима нещо е заплашвало моя живот?

— Да, но сега не трябва да мислиш за това. Всичко с теб ще бъде наред.

— С мен? А… а с детето?

Мъжът й отклони погледа си. По същия начин, както преди малко го бе направила лекарката. На Лиза това съвсем не й хареса.

— Виталик! — произнесе тя. — Какво се е случило с детето?

Той не отговори.

— Да не съм загубила бебето? Виталик? Говори! Да или не?!

— Да!

Тази кратка думичка, която мъжът й произнесе с глух задавен глас, направо зашемети Лиза.

— Да! — повтори тя. — Да, да, да!

Лиза изпадна в странно състояние. Прииска й се сълзите да потекат от очите й като поток. Но сълзи нямаше. Вместо това имаше задушаваща празнота. Виталик бързо си взе довиждане и изчезна. Лиза не се опита да го задържи. Всичко е ясно, той има работа, задължения, а тя трябва да лежи и да си почива. Защо да си почива? За да продължи да води безполезен и безсмислен живот и по-нататък?

Крайно време е да погледне истината в очите. Тя е пълна неудачница. Нищожество! Нищо не умее! Само разваля, чупи, троши и унищожава всичко. Загуби работата си, лиши мъжа си от домашен уют, а отгоре на всичко сега загуби и детето си.

— Как се случи това? — Лиза многократно питаше лекарката.

Но тя само отвръщаше очи и твърдеше, че се случвали такива неща. Всичко щяло да отмине. А сега Лиза имала нужда да поспи. Тя й направи някаква инжекция и Лиза заспа. Е, не съвсем, но така, че сънят й се преплиташе с реалността. След това започнаха кошмарите. Преследваха я, изтезаваха я и я разкъсваха на парчета някакви страшни чудовища. Лиза така се измъчваше, че когато успя да отвори очи, направо се почувства щастлива.

И наистина се чувстваше по-добре. Дори се опита да стане и успя. Мъчително стигна до вратата с омекнали крака, но замръзна, когато иззад нея дочу разговора на мъжа си с лекарката.

— Вие сигурна ли сте? — произнасяше точно в този момент Виталик. — Лиза никога повече няма да има деца?

— Да, никога повече!

— Сигурно ли е?

— Няма никакви съмнения. Когато я докараха при нас, събрахме консилиум от лекари. И мнението на всички беше едно и също — тя няма да може да има повече деца. Това беше нейният последен шанс, но тя го изпусна!

Съпругът й беше сломен. Дори през вратата Лиза чуваше как дишането му прекъсваше. И това я стисна за гърлото. Горкият Виталик! Горката тя! Горкото им дете!

Лиза не отвори вратата. Апатията я обхвана с нова сила. Тя е не само нищожество, тя е безплодно нищожество. Върна се в леглото и дори се зарадва, когато лекарката дойде отново и й направи още една инжекция. Този път Лиза изпадна в дълбок сън. А когато се събуди, откри, че вече не е в болницата, а лежи вкъщи.

— Виталик! — повика го тя. — Тук ли си?

В отговор чу само тишината. Лиза се разтревожи. Не знаеше кой ден е днес. Колко време е минало от момента на нещастието? На улицата грееше слънце, чуваха се детски гласове, които накараха сърцето на Лиза болезнено да се свие. Не, не трябва така да се излежава и да се самосъжалява. Тя стана и за малко не падна, така й се завъртя главата.