Даря Калинина - Супернеудачница

Това и направи. Докато дойдат оперативните работници, Мариша разполагаше с достатъчно време, за да разгледа кухнята и тялото на Лизиния мъж. Помещението не беше голямо — около шест квадрата. Единият крак на убития се намираше под масата за хранене, а другият — до мивката. Разкривеното тяло заемаше цялото свободно пространство на пода в кухнята, така че практически нямаше откъде да се мине.

Главата на мъжа беше в плачевно състояние. Мариша забеляза, че ръбът на масата, също беше изцапан с кръв. Спасителите не бяха обърнали внимание на това, защото масата беше покрита с шарена покривка и кръвта не можеше да се различи на фона на яркия цветен десен. И още една интересна подробност: плотът на масата не беше направен от дърво, а от изкуствен камък. Наистина красиво, но както се оказва, далеч не безопасно.

Нямаше никакво съмнение в това, че падайки, мъжът на Лиза се е ударил в плота на масата. Камъкът под покривката също се оказа изпоцапан с кръв.

— Недей да плачеш! Явно, никой не го е убивал.

— Така ли?

— Изглежда мъжът ти сам си е треснал главата. Виждаш ли?

Лиза кимна.

— Защо изобщо сте покрили този красив плот с покривка?

— Аз я…

— Какво ти?

— Аз сложих покривката. Виталик настояваше масата да е гола, да не се покрива, но плотът е толкова студен! Беше много неприятно да го докосвам с голи лакти, затова сложих покривка.

— Добре — кимна Мариша. — Правилно си постъпила. При това тя продължаваше да шари с очи из кухнята и внезапно вниманието й бе привлечено от малък предмет на пода. — А това какво е?

Оказа се продълговата женска шнола за коса. Личеше си, че не е от евтините. Гладкият метал бе инкрустиран с плетеница от тънки сребристи нишки с вградени зелени камъчета от малахит. Камъните явно са били сортирани и подбирани внимателно, преди да се използват, защото създаваха невероятно интересен фон за красивата рисунка от орнаменти върху тях.

— Интересно нещо. Твоя ли е?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Аз никога не съм имала такава шнола. Сигурна съм.

Шнолата се намираше под десния крак на убития. Как ли е попаднала там? Тази шнола предизвикваше у Мариша глухо раздразнение. Без нея всичко изглеждаше толкова просто и ясно. Лизиният мъж е паднал върху каменния плот на масата, ударил си е главата и е умрял. А сега в работата се намесваше тази чужда женска шнола. Откъде се е взела?

— Може мъжът ти да я е намерил някъде.

— Къде?

— На улицата.

— Виталик никога нищо не взимаше от улицата!

— Но шнолата е много красива. Може поне веднъж да е престъпил своите железни принципи.

Лиза не се съгласи.

— Не. По-скоро си мисля, че тук е била онази жена.

— Коя?

— Ами, Наташа. Тя ми звъня по телефона, нали ти разказах за нея.

— Ааа… Любовницата на мъжа ти. Е, какво пък, напълно е възможно това да е нейната шнола.

Лиза отново се замисли.

— Навярно — промълви тя, — са се скарали.

— Твоят Виталик и неговата Наташа?

— Да. Скарали са се, тя го е бутнала и той е паднал. Ударил си е главата и е умрял.

— А за какво са се скарали?

— Вероятно, жената е искала Виталик да ме напусне, а той не се е съгласил. Тя се е ядосала и го е убила.

Тази версия се стори на Мариша направо изсмукана от пръстите. Но ако от това на Лиза щеше да й стане по-леко, нека да си мисли, че смъртта на съпруга й е дело на ръцете на неговата любовница, която той е възнамерявал да разкара.

За всеки случай Мариша още малко поогледа кухнята. Не откри повече нищо интересно. Само пръстите на ръката на загиналия стискаха парче хартия. Без да се надява на успех, Мариша внимателно дръпна подаващото се крайче и хартията неочаквано лесно излезе.

— Какво имаме тук? Лиза?

Лиза погледна скъсания лист, който Мариша сложи върху масата.

— Буквите са на латиница.

— Виждам, а какво е написано?

— Аз знам само английски и малко немски на училищно ниво. А това е някакъв друг език.

Мариша кимна. Тя също знаеше английски и немски. Интересно съвпадение. Езикът върху късчето хартия й приличаше на испански или португалски, но от тези езици Мариша нямаше никакво понятие. Затова и не можа да разбере за какво се говори в писмото или в бележката, която мъжът на Лиза е държал в ръката си в момента на своята смърт.

— Мъжът ти имал ли е познати в чужбина?

— Ами… вероятно е имал, но аз не знам.

— Имам предвид такива, които редовно са му изпращали писма. Имал ли е такива?

— Не. Такива нямаше.

— А получавал ли е въобще писма от чужбина?