Даря Калинина - Супернеудачница

Какво излиза? Или чехлите са се появили от нечии други ръце, или Наташа е била много добре осведомена за това, че законната му съпруга скоро няма да се появи вкъщи. Затова и толкова смело се е домъкнала в дома на съперницата си. Или пък Наташа съвсем съзнателно е провокирала скандал, надявайки се, че в този случай мъжът на Лиза най-после ще избере нея и ще зареже жена си.

Мариша чу гласа на Лиза, която фанатично шепнеше:

— Искам да я видя! Искам да й кажа! Искам да я погледна в очите!

— Кого искаш да видиш?

— Нея!

— Наташа? И какво ще й кажеш?

— Ооо? — високо изви глас Лиза. — Повярвай ми, ще намеря какво да кажа на тази особа! Първо, ще й кажа, че да ходиш на лов за чужди мъже е подло! Второ… второ ще я обвиня право в лицето, че тя е убила мъжа ми! Със своите… със своите чехли!

И Лиза се разплака горчиво. От вдигналия се шум дотичаха оперативните, но след като разбраха, че този емоционален израз на скръб е единствено заради чифт чехли на краката на покойния, многозначително се спогледаха и тихичко се измъкнаха. Известно време Мариша се опитваше сама да се справи с нестихващия поток от скръб, който се изливаше от Лиза, но бързо разбра, че това не е по силите й. Лиза ридаеше все по-нещастно и печално.

Извикаха лекар, който направи на Лиза инжекция с успокоително и каза, че скоро ще заспи. За обещаване — обеща го! Но какво от това! Лиза не спираше да плаче и явно нямаше никакво намерение да заспива. Изглежда вече добре си беше отспала от успокоителните инжекции, докато е била в „Далила“. Мариша не понасяше чужди сълзи и сега от сърцето й направо капеше кръв, като гледаше горкото момиче. Оставаше й един последен вариант — да уйдиса на акъла на безутешната вдовица.

— Добре — произнесе Мариша, като постави ръка върху тресящата се от плач глава на Лиза. — Ако от това ще ти стане по-леко, ще посетим тази Наташа.

— Оо! — повдигна към нея разплаканото си лице Лиза. — Благодаря ти!

— Няма за какво.

— Само да знаеш, колко съм ти благодарна! Ние двете хубавичко ще я подредим! Нека да знае…

— Имаш ли някаква идея, как да намерим тази особа? — прекъсна я Мариша.

— Ами… всъщност тя ми се обади.

— И какво?

— Звънна на домашния телефон, а той запаметява номерата, които са ни търсили.

— Значи телефонът на тази Наташа се е изписал и запаметил?

— Аха.

И Лиза се пресегна към невзрачната сива кутийка, в която влизаха кабелите на домашния телефон.

— На външен вид нищо и никакъв, но затова пък работи чудесно — поясни тя. — Виталик не харесваше този апарат. През цялото време упорстваше да го сменим с по-нов и по-стилен.

Уви, съвременните все по-скъпи и натруфени машинарийки невинаги успяваха да записват подред всички обаждания. А това изделие на някакви самоуки занаятчии работеше безотказно, изписвайки на дисплея си отровно червените цифрички още след втория сигнал.

— Може да запаметява до десет позвънявания — поясни Лиза и най-после се прозя. — Така-а, да видим. Аха, последни са ми звънели Льоша и Верунчик.

— Кой е този Льоша?

— Льоша ми е колега от бившата работа.

— Същият, на когото ти си предала своите клиенти и всичките си сделки?

— Да.

— А коя е Верунчик?

— Верунчик е леля ми.

— Леля ти? И ти я наричаш просто — Верунчик?!

— Да! А защо да не я наричам така, ние с нея сме като сестри.

Самата Мариша се обръщаше към своята леля по-официално — със Серафима Илинична. Е, понякога я наричаше лельо Серафима или пък лельо Фима. Но за някакви си умалителни като Фимка, Фимулка или даже Фимочка и дума не можеше да става! Такава безцеремонна фамилиарност и през ум не й беше минавала.

— Добре, Верунчик, та Верунчик — измърмори тя.

В края на краищата всеки дом си имаше свои правила. Щом на Лиза й се иска да нарича леля си Верунчик, нека си я нарича така. Какво я засяга това Мариша?

— Сигурно двете с леля ти сте много близки — подметна тя.

— Не, не много. Леля ми е особен човек. Художничка е.

— Наистина? Има ли изложби, излага ли картините си?

— Ммм… не, не си спомням. А и нейните работи… те са, как да се изразя по-меко, те са по-скоро любителски.

Казано с други думи, платната на нейната леля не се ползваха дори и с нещо поне малко напомнящо на успех.

— Но въпреки това, Верунчик смята, че с нищо друго не може да се занимава. Живописта — това е нейният живот и тя плюе на всички, които не я разбират.

— Да оставим твоята леля на мира — реши Мариша.

— Добре. Само че… странно.