Даря Калинина - Супернеудачница

Не, подобно нещо Лиза не си спомняше.

— Хм, странно, много странно. Откъде се е взела тази бележка, че и на испански?

— Майната й, зарежи тази бележка! — възкликна Лиза. — Няма значение що за хартийка е това! И така знам кой е убил Виталик.

— И кой?

— Онази жена. Наташа!

— Да бе, взела, че го убила — усъмни се Мариша.

— Все едно, тя е била тук! Това е нейната шнола. Тя звъня по телефона, значи знае нашия номер. И адреса ни също знае!

Според Мариша, това не беше достатъчно условие, за да се предяви на мистериозната Наташа обвинение в убийство. Но Лиза се беше запънала като магаре на мост.

— Тя е! — твърдеше нещастната вдовица. — Тя е била тук! И е докарала Виталик до смърт!

— Твоят мъж е умрял не от разрив на сърцето, а от счупена глава.

В този момент пристигнаха оперативните работници, с което сложиха край на увлекателната дискусия между приятелките. Ченгетата започнаха детайлно да оглеждат кухнята и трупа, и жените се преместиха в голямата стая. Впрочем, тя можеше да бъде наречена „голяма“, само ако се сравняваше с втората съвсем мъничка стая. Но и тук нямаше особено място къде да се разположат.

След огледа на местопрестъплението дойде ред за разпит на вдовицата и главните свидетели.

Милицията се интересуваше къде и как е прекарала Лиза последните няколко часа. Съдебният лекар вече бе определил, че смъртта на мъжа й е настъпила между 4 и 6 часа след обяд на същия ден. Точно в 4 часа привечер жените бяха в травматологията, опитвайки се да разберат от какво страда Лиза, така че тя имаше отлично алиби. Първо инцидентът с колата, после травматологията, а след това разговорът й с Мариша у тях. Нейната визита при новата й позната можеше да потвърди съседката на Мариша, която момичетата срещнаха около пет и половина, качвайки се по стълбите.

— Много добре — промърмори следователят, но с държанието си показа, че алибито на Лиза ще бъде проверено щателно отначало докрай.

След това й зададоха още много въпроси. Основно за това къде е работил покойният, с какво се е занимавал в свободното си време? Имал ли е врагове? Лиза откровено отговаряше на всички питания. Но нищо интересно не можа да им каже. Не, нейният мъж нямаше врагове. Само любовница. Впрочем, последното Лиза благоразумно премълча.

— Как мислите, сам ли е паднал? — попита тя с треперещ глас оперативния, когато той се измори и млъкна.

— Скъпа госпожо, подът в кухнята Ви е дяволски хлъзгав — осъдително произнесе той и добави: — И защо сте сложили такива гладки теракотени плочки?

— Не съм аз. Мъжът ми ги избра. Той смяташе, че блясъкът на кахления под е много шик.

— Може и така да е. Само че за да се движиш по такъв под, ти трябват гумени ботуши. Иначе — лошо…

— Мъжът ми си имаше чехли с гумени подметки.

— Но сега е с други, с някаква кожена подметка. Специално погледнахме.

Лиза не можа да повярва и отиде лично да провери.

— Това не са неговите чехли — категорично заяви тя, когато се върна.

— Как така не са негови? Те са на краката му, значи са негови!

За Лиза това не беше еднозначно.

— Аз не съм му подарявала тези чехли — прошепна тя, обръщайки се към Мариша. — А и Виталик сам никога не би си купил такива.

— И защо?

— Защото те са… те са съвсем прости…

Мариша повдигна рамене. Изглежда Лизиният мъж наистина е бил човек със сложен характер, щом и чехлите му е трябвало да бъдат по някакъв начин необикновени.

— Сигурна съм, че тези чехли му ги е донесла онази гадина! — агресивно възкликна Лиза.

— Коя гадина?

— Наташа! Домъкнала му е тези чехли, за да ги носи и да си спомня за нея! Виталик беше тактичен човек. Разбира се, той не е могъл да каже на своята любовница, че чехлите не му харесват. Обул ги е, а когато тя си е тръгнала, е отишъл в кухнята и… се е подхлъзнал на тях!

Честно казано и тази версия беше абсурдна и глупава. Като се започне с това, защо й е на тайнствената Наташа да носи чехли на своя любовник в жилището на неговата жена, ако същият този любовник в най-близко бъдеще е щял да се премести под нейния покрив? По-логично щеше да бъде да му купи такъв подарък и да го остави при себе си. Да дочака, така да се каже, тържествения момент, когато нейният любим ще пристъпи прага на тяхното съвместно оттук нататък „гнездо“, а после да му поднесе своя подарък за добре дошъл.

Е добре, да предположим, че тази Наташа е видяла чехлите на някоя витрина и те толкова много са я грабнали (с вида си или с цената си, това не е толкова важно), че тя ги е купила веднага. И понеже се е намирала недалеч от жилището на любовника си, смело е отишла при него и му ги е връчила. И не се е притеснявала от появяването на законната му съпруга, която едва ли би разбрала акта на този подарък?!