Даря Калинина - Супернеудачница

Обаче не успяха да влязат веднага. Отначало момичетата дълго и безуспешно се опитваха да отворят вратата с ключовете на Лиза. Напразно! Уж всички ключалки се отключиха, но въпреки това вратата не се отваряше.

— Възможно ли е да е затворено отвътре?

Лиза кимна. За удобство, от вътрешната страна на вратата беше монтирано масивно желязно резе. Още по времето, когато Лиза живееше тук заедно с майка си, за двете жени беше страшничко да излизат на тъмната стълбищна площадка с кофата за боклук, за да я изхвърлят в шахтата. Още по-страшно им беше, когато се връщаха обратно. Знае ли човек кой можеше да изскочи в този момент от асансьора — някой пиян, крадец или престъпник. В такъв момент е ценна всяка секунда. Нямаш време да тършуваш из джобовете си или по рафтчетата във входното антре, за да търсиш забутаните някъде ключове. А желязното резе — щрак! Веднага затваря вратата пред носа на неканения гост и не ти трябва никакъв ключ, за да заключиш отвътре.

Това грубо желязо, стърчащо недодялано на вратата без капка изящество, страшно дразнеше Виталик. Той многократно се промъкваше до вратата с намерение да го махне. Но всеки път Лиза го спираше и заставаше в защита на желязното резе. В края на краищата в тяхната къща само тя изхвърляше боклука. И вечер с кофата за боклук на тъмната площадка излизаше именно тя. Виталик се връщаше много късно от работа, а и изхвърлянето на боклука някак си оскърбяваше неговата естетска натура. Той за нищо на света не би направил подобно нещо. Никога! Не беше го правил дори и в най-романтичните години на съвместния им живот.

— Значи мъжът ти се е заключил отвътре и не иска да ни отвори вратата. Интересно. Често ли прави така?

— Как?

— Ами да се напие и да заспи!

— Виталик въобще не пие!

На практика, ако Лизиният мъж изобщо пиеше, то това бяха само скъпи колекционерски вина или елитен коняк. Той не признаваше нищо по-евтино от петдесет долара бутилката. И когато чуеше, че някой си е купил хубаво вино в трилитрова картонена опаковка само за десет долара, се мръщеше и мърмореше:

— Магарешка пикня със захар!

Но и скъпия алкохол Лизиният мъж едва близваше. На него по-скоро му харесваше самият процес на дегустация. Да седне и да се напие — никога не е имал такава цел и никога не е разбирал защо някои го правят. Сега Лиза беше в затруднено положение. Какво можеше да се е случило с мъжа й? Да е взел сънотворно и да е заспал? Но още не беше толкова късно. Може би току-що се е върнал от работа, почувствал се е зле и си е легнал да спи? И да не се разтревожи от нейното отсъствие? Следвайки логиката на нещата, щом открие, че я няма вкъщи, той е длъжен да загрее телефона на Лиза от звънене или пък да обикаля по улиците и да търси изчезналата си съпруга.

— Нямам понятие какво може да му се е случило — произнесе Лиза с тревога в гласа. — Честна дума, не разбирам.

— Мда… Интересна ситуация.

— Мариша, какво да правим?

— Е, ако не ти е жал, бих предложила…

— Да разбием вратата?!

— Съгласна ли си?

— Щом Виталик е вътре и не отваря, значи му е станало лошо.

— Или пък просто не иска да разговаря с теб.

Лиза не допускаше такъв вариант, но сега се замисли и възмутено възкликна:

— Какво ме интересува какво иска той! Аз искам! И ако трябва да си говорим направо, това е моят дом и аз искам да вляза вътре!

За всеки случай, новите приятелки звъняха и чукаха по вратата още около половин час. Заради вдигналия се шум се появиха съседите и веднага се присъединиха към обсъждането на положението.

— Може би сърцето го е стегнало — предположи една бабка.

— Или е качил кръвно.

— Ама и вие! Толкова млад мъж, откъде у него сърдечни кризи?

— Не говорете така. Сега всички болести се подмладяват. Инфаркт получават и двадесетгодишните.

— Аз мисля, че може да се е подхлъзнал в банята — паднал е и се е ударил. Защо ме гледате така? Наскоро така на една моя приятелка мъжът й си отиде от този свят. Влязъл в банята, подхлъзнал се на мокрия под и директно полетял върху закачалката. След няколко дни ще му изнасяме четиридесет. Жалко за човека. А тази закачалка беше монтирал сам със собствените си ръце. Може да се каже, че сам си е поставил смъртния капан.

Докато слушаше бръщолевенето на добрите си съседи, Лиза ту пребледняваше, ту трепереше, ту конвулсивно се задъхваше. Виждаше се, че от поредния й припадък я дели още съвсем малко време. И Мариша взе единственото правилно решение.

— Лиза, хайде!