Даря Калинина - Супернеудачница

Лиза пое дълбоко дъх. Имаше възможност малко да се съвземе. Щеше да е жива до момента, в който някой от бандитите се оженеше за нея. В така създалата се ситуация и това не беше зле.

Колкото и да се оглеждаше настрани, Лиза не откри около дома си никакъв начин за спасение. Толя дори й направи забележка.

— Какво се озърташ на всички страни, невесто моя? Чакаш ли някого?

Лиза поклати отрицателно глава. В никакъв случай Толя не биваше да разбере за Артур. Артур беше единствената й надежда за спасение. За него трябваше да си мълчи.

— Това е моят двор — обясни тя на Толя. — Наоколо има съседи и гледам, дали няма да видя някой познат, за да го поздравя.

— Колко си ми вежлива! — почти с умиление отвърна женихът. — Между другото, исках да те питам кой е онзи мъж, с когото се появи вчера у вас?

Знае! Знае за Артур! Сърцето й замря. Стори й се, че кръвта престана да циркулира по вените й. Но Толя нищо не подозираше. Не подозираше, че Артур всъщност е полицай от Австралия и че по някакъв начин е свързан със ситуацията. Той виждаше в него просто съперник и затова я разпитваше.

— Обикновен младеж, някакъв ухажор — колкото е възможно по-равнодушно му отговори Лиза. — Лепна се за мен на улицата, едва се откопчих.

— Ааа… Ясна е работата. Но да знаеш, че не ми допадат такива непознати, които се лепват за моето момиче. За в бъдеще да го имаш предвид.

Лиза кимна покорно. А за себе си помисли, дали изобщо щеше да го има това бъдеще?

— Е, къде ти е паспортът?

Паспортът бе в един таен джоб на чантата, която Лиза винаги и навсякъде носеше със себе си. Не се знаеше за какво щеше да й потрябва? И вчера в злополучната вечер, излизайки на пазар до близкия магазин, тя автоматично бе взела чантата със себе си.

Как иначе? Нали и портмонето й беше вътре, удобно разположено в друг специален джоб. И ключовете. И още много различни дреболии, като се започне с пакетче хартиени носни кърпички (ще кихнеш изведнъж на улицата и да няма с какво да си избършеш носа!) и се свърши с комплект декоративна козметика — тубичка с пяна за коса, в случай че се появи силен вятър или завали, или изникнат всякакви други капризи на природата.

Бандитите не бяха проверили чантата на Лиза. Повярваха на нейните думи, че паспортът й се подвизава някъде в дома й. И ето, сега бяха тук, чакайки търпеливо, кога най-после тя ще го намери. Лиза протакаше, колкото можеше повече, за да печели време. Въпреки това разбираше, че ако не си „намери“ паспорта сама, бандитите ще започнат да търсят из цялата къща и рано или късно щяха да го намерят. В нейната чанта. Нямаше как да скрие паспорта си пред очите на Толя и неговата компания.

— Какво има? — подкани я Толя. — Не искаш да се омъжваш ли? Ако си размислила, кажи.

Аха. Кажи му, че е така и няма да останеш жива и пет минути след това.

Лиза изтъргува още пет минути, за да отиде до банята да си измие лицето и ръцете, и след това де се преоблече. Повече от това не успя да изкопчи.

Така че, Лиза „намери“ своя паспорт и цялата компания се насочи към вратата. На улицата тя отново започна да си върти главата на всички страни. Безполезно. Нито едно познато лице, с изключение на чичо Коля, вечно пияния съсед от третия етаж.

— Лиза! — махна й с ръка той. — Изтрепаха се да те търсят!

Но Толя не даде възможност на своята пленница да поговори с него. Качиха я в черния джип и я поведоха към собствената й сватба. По пътя Толя забавляваше компанията с вицове, но на Лиза не й беше до смях. Какви анекдоти, когато животът й висеше на косъм.

— Слушай Толя, а къде потъна леля ми Вера? — неочаквано попита тя бандита.

По смутените погледи, които си размениха бандитите, тя разбра, че едва ли повече щеше да види леля си жива.

— Всичко е наред с нея — съвсем явно я излъга Толя. — Защо се вълнуваш толкова от нейната съдба? Тази жена се опита да те убие, а аз те спасих. Нима не се радваш?

— Радвам се, но…

Лиза не можеше да демонстрира повече искрена радост. Все едно, скоро и нея щяха да убият.

Пред вратите на районната служба за сключване на граждански бракове беше пусто. Нямаше гости, нямаше сватбени кортежи. Лиза се усмихна. Беше разбираемо. За нея нямаше да има дворец на бракосъчетанията, разкошна сватба с бяла рокля и прочее аксесоари. Бандитите нямаха намерение да показват, че сватбата е истинска. На тях просто им трябваше печат в паспорта на Лиза, който да удостоверява, че е омъжена за някой от тях.

За миг се появи искрица надежда, че е възможно и да не ги оженят. Сватбата беше невъзможна, защото в паспорта й още стоеше предишният печат за брака й с Виталик. Оказа се, обаче, че Толя се е застраховал. Тя забеляза в ръцете му съвсем ново официално удостоверение за смъртта на Виталик.