Даря Калинина: Супернеудачница

— Глупости.

— Нима в последно време не се е появил при теб нов познат с белег на челото?

Известно време Верунчик мълча. Ударът на Лиза достигна целта. Леля й бе прободена точно в сърцето.

— Не ти вярвам — промърмори тя накрая. — Не вярвам! Ти нарочно ме плашиш! Мислиш си, че ще повярвам на думите ти и ще те пусна! Няма да стане! Има да почакаш! Няма никакъв полицай! Никой не знае за твоето наследство. А тези, които знаят, вече не могат да говорят. Останахме аз и Израил Соломонович!

— Така ли?

— Разбира се, щяло да се наложи да си поделя парите с още някой, така ми каза Израил Соломонович. Но това не е толкова голяма сума. Ще я прежаля.

В този момент шумът в главата на Лиза стана непоносим. Стори й се, че навсякъде около нея се раздават звуци от стъпки и човешки гласове. Халюцинираше. Откъде ще се вземат тук други хора, а да не говорим пък толкова много? Но колкото и да беше странно, леля Вера също се обезпокои.

— Какво става? — произнесе тя, навеждайки глава в своята перука, която никак не й отиваше. — Лизка! Какъв е този шум?

— Откъде да знам? Ти си горе. Аз съм долу. Ако те интересува, иди и виж.

Леля Вера я послуша. Фигурата й престана да се мярка над бетонния кладенец, в който седеше Лиза. И момичето облекчено пое дъх. В главата й беше направо бъркотия и нищо не се подреждаше. Нейната леля се оказа истинско чудовище. Или може би тежката болест така бе повлияла на безгрижната и страхотната Верунчик? Във всеки случай, Лиза никога повече нямаше да изпита към леля си някое от онези чувства, които бе изпитвала преди.

Остана единствено съжалението. Да, при това май трябваше да съжалява по-скоро себе си, отколкото леля си, убила хладнокръвно вече двама души и приготвила се за трето убийство.

— Това е някакъв кошмар — прошепна си Лиза. — Невъзможен кошмар. Изглежда спя и сънувам невероятен сън.

Верунчик не отсъства дълго. Върна се загрижена и мрачна. Перуката й се бе изкривила и тя изглеждаше съвсем жалка.

— Някакви хора — измрънка тя в отговор на въпросителния поглед на племенницата си. — Бродят наоколо. Туристи или гъбари от града, не мога да разбера какви са.

У Лиза се появи лъч надежда. Можеше тези хора случайно да свърнат насам? Тогава щеше да има шанс за спасение. Мъничък, но все пак щеше да има.

— Знам за какво си мислиш! — забелязвайки промененото изражение на племенницата си злорадо промърмори леля Вера. — Само че нищо няма да излезе. Никого не можеш да извикаш на помощ. Вече не ми трябва нещастен случай. Прощавай, Лиза. Прости ми, но нямам друг изход.

В ръцете на леля Вера се появи предварително приготвено парче от тухла, което тя ловко метна върху племенницата си. И щеше да я уцели, ако Лиза не бе преценила навреме, че моментът за шеги и разговори е свършил и леля й ще премине към решителни действия. Момичето се дръпна настрани, така че парчето само одра рамото й. Много я заболя, но търпимо.

— Пъргавелка! — извика леля Вера и помоли племенницата си: — Лизка, не се мърдай. За теб ще е по-добре!

Лиза не виждаше нищо добро в това да свърши премазана от тежки камъни, които леля й се канеше да хвърли върху главата й. И отново отскочи встрани. После пак, и пак. Лиза имаше чувството, че камъните летят без прекъсване. Явно около Верунчик имаше значителен арсенал или тя предварително специално бе събрала камъните, за да засипе с тях тялото на любимата си племенница?

Лиза подскачаше, избягваше ударите и се въртеше. В тясната шахта това беше много трудно. И няколко камъка я удариха лошо. Много я болеше и й стана страшно. Тя разбираше, че можеше да успее да се измъкне и сто пъти подред, но на сто и първия камъкът на леля й все пак щеше да я уцели смъртоносно. И тя закрещя. Тя и преди крещеше, но сега закрещя така, както никога през живота си не бе крещяла. Силно! Пронизително! Сърцераздирателно!

Леля й Вера промърмори нещо в отговор. В ръцете й се появи поредната тухла. Защо ли в този момент Лиза беше сигурна, че именно това парче ще я уцели и тя нямаше да успее да се спаси от него. Не можеше да каже откъде се появи тази сигурност, но бе абсолютно убедена, че това ще бъде последното нещо, което щеше да види в своя живот.

— Недей! — простена Лиза.

И в този момент леля Вера го метна върху нея. Лиза подскочи, но отломъкът летеше към целта си, сякаш направляван от самата съдба. Срещата бе неизбежна. Обаче в момента, в който леля й го хвърли, нещо отвлече вниманието й. Затова траекторията му леко се измени. Леко, но достатъчно, за да може за пореден път съдбата да се окаже милостива към Лиза.