Даря Калинина - Супернеудачница

— Ревльо!

— Нищожество!

— За нищо не ставаш!

Но Виталик продължавал да твърди:

— Страх ме е! Не мога! Измислете нещо друго!

И тогава в главата на Емилия се родил този върховен план с мнимата бременност:

— Малко са жените, които са способни равнодушно да преживеят загубата на бебето си. Дори и на нероденото. А в сегашното състояние, на Лиза й е достатъчна някоя дреболия и тя няма да издържи, давам ви думата си.

На това място Верунчик замълча и злобно погледна надолу към племенницата си.

— Но ти и това издържа! Как може да си толкова коравосърдечна и бездушна?

Неочаквано Лиза почти се развесели. На всичкото отгоре Верунчик имаше нахалството да я обвинява в бездушие? Нея? Това вече не се побираше в никакви рамки. И Лиза се разсмя.

— Смей се, смей се идиотке. Не ти остава още дълго да се забавляваш. Скоро ще се присъединиш към компанията на мъжа си и неговата любовница. А аз най-накрая ще се добера до тези проклети пари!

— Верунчик! Аз просто не вярвам на ушите си.

— Налага се да повярваш.

— Но защо уби Виталик? И онази негова Емилия? Нали сте били заедно…

— Убих ги, защото бяха решили да ме игнорират! Подслушах един техен разговор — нямали намерение да делят парите с мен. И понеже по закон Виталик се явява твой наследник по права линия, той искаше да получи всичко. Всичките пари. И да избяга!

— И ти ги уби? Него и Емилия?

— Какво друго ми оставаше да направя? Разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си. Ако ти загинеше, а твоят мъж умреше, кой тогава щеше да получи парите? Отговорът беше ясен — щях да ги получа аз!

Разговорът с леля й ставаше за Лиза все по-труден. Главата й продължаваше да се мае, а пред очите й летяха червени мухи. Струваше й се, че още малко и пак ще загуби съзнание. Може би ще бъде за добро, нека да загуби съзнание — мина й подобна спасителна мисъл — така нямаше да усеща как ще я убиват.

А леля Вера продължаваше да нарежда:

— Успях да ги отстраня без особени проблеми. Нито мъжът ти, нито любовницата му се досещаха, че съм разкрила замислите им. Те си мислеха, че съм същата глупачка като теб. Когато отидох при него, той сам ми отвори вратата. Издебнах подходящ момент и докато не ме гледаше, се приближих отзад и го ударих по главата. Умря веднага! Надявам се, обаче, преди това да е разбрал, че умира и че съм го убила именно аз. Заради предателството му!

Лиза слушаше и продължаваше да се чуди. Странна каша беше в главата на нейната леля — кой знае защо беше решила, че Виталик е способен да излъже Лиза, но към нея — Верунчик — щеше да опази трогателната си преданост.

— А с Емилия се получи много смешно. Представяш ли си, тя сама ме покани у тях. Когато разбрала, че Виталик е убит, се изплашила и ми се обади. И за миг не е предполагала, че аз съм тази, която е могла да убие Виталик.

— И нея ли удари по главата?

— Защо да търся нови пътища? Първия път всичко се получи чудесно.

— А защо и мен не ме удари?

Лиза нарочно й зададе този въпрос, искаше най-после да чуе признанието на леля си.

— Ето това вече щеше да изглежда много подозрително. Затова избрах друг вариант — опитах се да те премажа с камион.

— Ти ли си била? — ахна Лиза. — Но зад волана седеше някакъв мъж с тъмни очила.

— Най-обикновена дегизировка. Какво толкова, каскет и тъмни очила. Нима е трудно да си ги купиш? И щях да успея без никакви проблеми, защото ти скачаше по тревата като питомен заек. Но онзи младеж… Той те спаси!

— Толя? — промърмори Лиза. — Значи вие с него не сте в заговор?

— Разбира се, че не.

Лиза мълчеше поразена. Значи, Толя наистина й бе спасил живота. Следващите два пъти не се брояха, защото ги бе подготвил сам. Но изпод колелетата на камиона, каран от обезумялата й леля, все пак я бе измъкнал. Беше му благодарна за това!

— И после — не можех просто да те убия, да те задуша, да те застрелям или да те заколя, защото исках твоята смърт да изглежда като нещастен случай или да прилича на самоубийство.

— Защо?

— Така щеше да има по-малко подозрения. Все пак, огромни пари са поставени на карта. И кой знае, това можеше да озадачи милицията.

Милицията! Значи леля й не знаеше нищо за пристигналия от далечна Австралия полицай Артур! За защитника на Лиза! Трябваше веднага да използва този коз!

— Те и без това вече са се усетили! — тържествено произнесе Лиза. — Но явно ти не знаеш.

— Какво не знам?

— При мен дойде един полицай! Истински полицай, от Австралия! Те знаят всичко — и за Виталик, и за Емилия, и за нотариуса. Казвам ти го, за да знаеш, че дори и да ме убиеш, няма да получиш наследството! Освен това съм убедена, че този полицай е идвал и при теб.