Даря Калинина: Супернеудачница

Камъкът я удари по шията. Болките бяха ужасни. Толкова ужасни, че Лиза се задъха и падна на земята, безсилна да помръдне, дори и да диша. Въпреки стенанията си, тя чуваше някакви приближаващи се викове отгоре. Но вече не можеше да вдигне глава и да погледне какво става там. Върху нея падна още един камък, който я удари по крака.

Лиза безпомощно потръпна, очаквайки, че точно сега ще се изсипе град от камъни, които ще я довършат окончателно. Но нищо подобно не се случи. Камъкът, който остави на крака й голяма кървяща рана, се оказа последен.

След известно време тя възстанови дишането си. После рискува и помръдна. Страшно я болеше, но все пак можеше да мърда. И Лиза започна да прави по-активни опити да се раздвижи.

— Ей! — раздаде се отгоре някакъв глас. — Как си там долу?

Мъжки глас. Със сигурност не принадлежеше на леля Вера. Затова Лиза вдигна глава. Горе стоеше Толя с някакви яки момчета. В началото тя изпадна във възторг. Това не беше леля Вера! Това беше Толя! Но след това разбра, че е рано да се радва. Този Толя все още беше съмнителен. И въпреки че досега няколко пъти я бе спасявал от домогванията на нейната леля, не го бе направил безкористно, а защото се бе надявал да получи парите на Лиза!

Но събитията от последните дни най-после бяха научили Лиза да бъде хитра. И сега тя напълно правдоподобно засия и възкликна:

— Толя! Мили! Скъпи! Любими мой спасителю!

Младежът се усмихна. Лицето му придоби обичайното самодоволно изражение. Лиза забеляза, че той не се сдържа и побутна с лакът стоящия до него приятел, сякаш му казваше: „Виждаш ли! Момичето си е загубило ума по мен, а ти не ми вярваше!“

Докато момчетата изтегляха Лиза нагоре, тя продължаваше да играе ролята на влюбена и безумно благодарна идиотка. Непрекъснато благодареше на Толя и на появилите се заедно с него побратими, които в отговор само смутено й се усмихваха. Дали защото човешката благодарност бе нещо съвсем ново за тях, дали защото все пак имаха някакъв остатък на човешка съвест, но те отлично осъзнаваха, че нямаше за какво да им благодарят. Пиленцето на име Лиза попадна от трън, та на глог!

— Толя! — увисна на врата на младежа Лиза. — Как ме намери?

— Не беше много сложно — махаше с ръце той. — Следяхме дома ти, теб и леля ти. И те намерихме. Ти по-добре ми кажи, защо избяга от мен? Влизам в стаята, а теб те няма никъде. Защо избяга?

Лиза смутено зае глупава поза. Понятен отговор на този въпрос тя нямаше.

— Аз… се притеснявах.

— Тя се притеснявала! — възмути се Толя. — Ако си бе седяла у дома, както ти бе казано, нищо нямаше да ти се случи. А тя, видиш ли, хукнала към вкъщи. И леля ти те причака! Кажи ми поне едно благодаря, задето усетих, че се задава нещо лошо и ви проследих.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Лиза реши да не акцентира върху това, че от момента на бягството й от Толя са изминали повече от час и дори повече от ден. И че за да види как леля й Вера я е похитила, Толя е трябвало да следи Лиза постоянно повече от денонощие.

Толя изсумтя и посочи с глава внушителен по размери черен джип.

— Сядай. Да тръгваме.

Лиза покорно се качи в колата и едва след това го попита:

— Къде отиваме?

— На безопасно място. И не мисли повече да бягаш!

— За нищо на света! — горещо го излъга Лиза. — Леля ми не е действала сама, нали?

— Разбира се, че не. Тя има още една дузина помощници! Нали не искаш да те намерят?

— Искам да живея! — съвсем искрено си призна Лиза. — Много! Ако е възможно, с теб!

— Умница! — развесели се Толя. — Браво. А относно това, да заживеем заедно, защо не? Може и да се оженим. А, Лиза? Как ти се вижда идеята да сключим законен брак?

Лиза изведнъж се вцепени от ужас. Ето какво било! Точно това, за което я предупреждаваше Артур. Първо ще я омъжат, после ще я убият, а след това парите на чичо й Грегъри ще отидат при новия й съпруг. Лиза се изплаши и загуби дар слово. Но се постара отстрани да изглежда, сякаш е онемяла от щастие.

А през това време Толя продължаваше да се забавлява:

— Как казват поетите в своите стихове! А, Лизка!

„Аз те освободих! А сега, гълъбице, ти предлагам своето сърце“.

И макар че Толя демонстрираше нелошо познаване на литературата от ранната училищна възраст, Лиза не искаше да се омъжва за него.

— Нямам паспорт в себе си — най-сетне отговори тя.

— Ново пет! — разстрои се Толя. — Как така се мотаеш без паспорт?

— Ами, така се получи.

— И къде ти е паспортът?

— Вкъщи.

— Тогава отиваме у вас за паспорта ти — развесели се отново Толя.