Даря Калинина - Супернеудачница

— Три! — продължаваше да се командва Лиза. — Постави крака внимателно! Не гледай надолу!

Лиза почти стигна върха. Още едно малко усилие и щеше да бъде на свобода. Главата й така бучеше, че не чу приближаващите се стъпки. Тя въобще нищо не чуваше и не виждаше. Ушите й звънтяха, а пред очите й се стелеше червена мъгла. Внезапно Лиза почувства, че някой силно я натиска по главата, като не й дава да се придвижи по-нагоре. При това, този някой се опитваше да разтвори пръстите на ръцете й, здраво вкопчили се в желязната арматура. Последва силен удар и Лиза пак се срина надолу.

— Ааа! — изкрещя тя, докато падаше отново върху бетонния под.

Всъщност, този път не падна до самото дъно. Успя да се хване за едно от стърчащите железа, но при това силно раздра ръката си. Голяма работа, една ръка, не е като да си разцепиш главата. По чиста случайност Лиза бе успяла да си предпази главата. Обаче вече не й достигаха сили, за да се задържи хваната за стената. Ръцете й безсилно затрепериха. Тя се пусна и отново се намери на дъното.

Не падна от голяма височина, така че, слава Богу, не се изпотроши. Поседя малко върху студения под и дойде на себе си. Червената пелена, която бе покрила очите й най-после се разсея. И вдигайки поглед нагоре, Лиза успя да види, че някой се мярка над главата й.

— Ей! — повиши глас тя. — Кой е там?

— Аз съм! — раздаде се добре познат глас.

Мъглата в очите на Лиза стана почти прозрачна, бяха останали само плаващи стъклени червейчета, които все още я дразнеха. Но те не й попречиха да види, че горе стоеше нейната леля Вера.

— Значи още си жива, племеннице! — злобно каза жената.

— Верунчик? — с недоумение промълви Лиза. — Лельо Вера? Ти ли си?

— Можеш да не се съмняваш!

— Верунчик! Извади ме оттук!

— Още нещо да поискаш?

— Верунчик! — шокирана възкликна Лиза. — Ти какво, шегуваш ли се? Колко време да седя долу?

— Докато не пукнеш!

Устата на Лиза зейна от изненада. Кой й говореше така? Нейната любима Верунчик? Същата тази, която бе за нея, ако не като родна майка, то във всеки случай като родна сестра и най-близка приятелка? Не, това не може да бъде. Това е някаква ужасна лъжа. Халюцинация, от серията на онези измами, с които преди я беше манипулирал Виталик.

Мисълта за мъжа й я прободе болезнено. Виталик умря. А тя седи на дъното на бетонна яма, главата й се върти, а горе Верунчик си е загубила ума.

— Верунчик, ти ли си наистина?

— Не се съмнявай, аз съм.

Лиза продължаваше да не вярва.

— Верунчик — извиси глас тя. — Отдавна ли си тук?

— Току-що се върнах. Както се оказа — точно навреме. Излиза, че още си жива. Метнала си се на баща си.

В гласа на Верунчик се чуваше нескрита злоба. Лиза никога досега не беше виждала своята леля такава. По-готин, лекомислен и вятърничав човек от Верунчик нямаше да се намери на този свят — досега така си мислеше за нея Лиза. Леля й никога не бе изпитвала злоба към никого. Дори към своите бивши съпрузи, които нагло се опитваха да я излъжат и при разводите искаха да заграбят всичко.

Но сега Верунчик бе твърде далеч от обичайния си облик на безгрижна птичка.

— Ти си жива зараза! — промърмори тя.

— Това лошо ли е?

— Зависи. За мен е лошо, а и за теб също не е добре. Да си беше разбила главата още при падането, щеше да умреш бързо и без да се мъчиш. Щях да те залея с цимент, никой нямаше да те намери още дълги години. Ако изобщо някога те намерят!

Главата на Лиза така бучеше от падането, че тя продължаваше да мисли, че думите на нейната леля просто й се причуват. Не беше възможно Верунчик да й говори такива неща. Та тя я обича! Или не?

— Обичам те — съгласи се с нея Верунчик. — Но себе си обичам повече!

— Добре, но нали така беше и преди?

— Не. Сега всичко се промени.

— Какво се е променило?

— Ето това!

И Верунчик сякаш смъкна скалпа от главата си. Така се стори на Лиза в началото, но после разбра, че изопнатите й нерви отново й бяха изиграли лоша шега. И че всъщност леля й беше смъкнала от главата си перуката, която носеше през последните месеци.

— Верунчик! — ахна Лиза. — Къде ти е косата?

Под перуката, главата на леля й, винаги украсена с гъсти рижави къдрици, сега бе абсолютно плешива.

— Ужас! — въздъхна Лиза. — Верунчик, защо си се подстригала? Кой те е подредил така да приличаш на изрод?

— Да се подстрижа така? Глупачка! Идиотка! Не съм се подстригвала. Косата ми опада. Сама! От проведеното лечение! Разбираш ли?

Не, Лиза упорито не разбираше нищо. Какво става? Междувременно гласът на Верунчик неочаквано се промени. От злобен и грачещ се превърна в уморен и далечен.