Даря Калинина - Супернеудачница

Тя с решителна крачка влезе в кухнята и отвори хладилника.

— Тогава знам, къде е отишла Лиза.

— Къде?

— В магазина. Да напазарува. Хладилникът й е празен.

— Но аз бях в магазина! — Артур показа пакета от супермаркета. — Не я срещнах там.

— Значи сте се разминали. Освен това… може да е отишла в по-близкия магазин.

Търсенето на по-близкия магазин не им отне много време. Той се намираше в двора на Лизиния блок. Скучаещата продавачка веднага си спомни слабичката девойка — своята постоянна клиентка. Тутакси изброи всичко, което Лиза беше купила: домати, краставици, пресен лук, естрагон, босилек, кориандър, магданоз и копър. Още царевично олио и бутилка прекрасно азербайджанско полусухо червено вино. Лиза толкова се била натоварила, че торбата й измъкнала ръцете. Продавачката била сигурна, че ще се прибере направо вкъщи.

— Предлагам да претърсим двора. Трябва да е някъде наоколо.

Обискът на двора не даде никакъв резултат. Абсолютно нищо! Мариша и Артур бяха напълно объркани. Тревогата ги обземаше все повече и повече. Без съмнение с Лиза се бе случило нещо. Като се вземат предвид и събитията с нея през последно време, не можеше да се очаква нищо добро от внезапното й изчезване.

— Знаете ли, имам лошо предчувствие — с тревога произнесе Мариша. — Мисля, че знам кой стои в дъното на тази история.

— Кой?

— Ще Ви кажа — кимна с глава Мариша. — Но и Вие ще ми кажете какво знаете за този човек.

Лиза идваше на себе си бавно и мъчително. Напусналото я съзнание не бързаше да се връща отново. Но постепенно тя започна да осъзнава това, което ставаше наоколо и за най-голяма изненада откри, че продължава да лежи на дъното на някаква яма. Нощта вече беше минала и навън започваше да се зазорява. Какво излизаше? Лиза беше лежала в тази яма цяла нощ? И Верунчик не я е намерила и не я измъкнала оттам? Или и с леля й се беше случило нещо лошо?

Момичето се размърда и се опита да се изправи на крака. Това й се удаде едва при петия опит. Главата й се въртеше силно, а в краката си усещаше неприятна слабост. Ръцете й трепереха.

Дали от травмата, която получи при падането, дали заради студа, дали заради страха, или от всичко взето заедно.

— Ох, колко ми е зле! — простена Лиза. — Още малко и ще умра!

Тя приседна отново, но на бетона беше студено. Лиза реши да вика за помощ.

— Помогнете ми! — закрещя тя. — Верунчик! Има ли някой? Помощ! Тук съм!

Лиза викаше с всички сили, но гласът й беше толкова слаб! Тя и сама разбираше, че е безполезно да вика за помощ. Щом до този момент все още се намираше в тази дълга абсурдна плевня, че и на всичко отгоре падна в някаква дупка, то никой нямаше и да я чуе. Какво й бе казала Верунчик? Безлюдно място? Където никой няма да им пречи? За какво… нямаше да им пречи?

И за първи път в Лиза трепна и се появи някакво съмнение. Всъщност защо Верунчик я докара тук? Защо я остави сама — безпомощна и почти умираща?

— Верунчик! — отново извика Лиза. — Тук ли си?

Тишина. Нито звук в отговор. Верунчик беше пропаднала някъде.

— Ще дойде. Верунчик е отишла да търси помощ, но със сигурност ще се върне и ще ме извади оттук.

Така се успокояваше Лиза. Защо ли, обаче, успокоението не идваше. Точно обратното, с всяка изминала минута на нея й ставаше все по-страшно. Предназначението на тази яма, в която пропадна, й беше неясно — стените бяха от бетон, приличаше на стар пресъхнал кладенец или на някаква шахта.

Трябва да се измъкна по някакъв начин — реши Лиза, оглеждайки отново стените. Откри стърчащи железни парчета от арматура.

Разбира се, по-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Ръцете и краката й сякаш бяха налети с чугун. Главата я болеше силно и й се виеше свят. Гадеше й се и на всичко отгоре усещаше такова прималяване, сякаш умираше.

— Но ако не изпълзя догоре, наистина ще умра.

На главата си напипа голяма цицина. Около нея косата й беше засъхнала в кора от кръв. Явно добре си беше разцепила главата при удара от падането. Съмнявайки се силно, че ще може да се изкачи нагоре, Лиза все пак се хвана за стърчащите железа и се повдигна.

— Раз! — изкомандва се тя сама, поставяйки единия си крак върху желязото. — Два! Давай, Лиза! Ще успееш! Браво на теб! Умница си ми ти! В училище беше отличничка по физическо! Учителите винаги те даваха за пример!

Така беше. Слабичка и подвижна, Лиза притежаваше удивителна сила и упоритост. И единствена от целия клас успяваше да се изкачи по въжето чак догоре. И стоеше там толкова, колкото се изискваше.