Даря Калинина - Супернеудачница

— Лизичка — произнесе междувременно леля Вера, — трябва да отидем до нас!

— При теб?

— Да. Всъщност, сега аз живея извън града.

— Знам! Ние идвахме до апартамента ти. И съседите ни казаха, че те е извел някакъв мъж с белег на челото. Кой е той? Да не би да е Артур?

— Артур ли? — разсеяно откликна Верунчик — Какъв Артур? Не познавам никакъв Артур. Слушай, Лиза! Нямаме време, сядай в колата!

Без да мисли, Лиза се съгласи. Предстоеше им да си говорят за толкова много неща и трябваше да го направят не ходейки по улицата, а на усамотено място. При вида на живата, цяла и невредима леля, която в мислите си тя почти беше погребала, Лиза забрави за всичко друго на този свят. Тя забрави даже за Артур, който щеше да дойде на вечеря при нея. И единствено някъде дълбоко в нейното подсъзнание се прокрадна една мисъл — че все пак не трябва да заминава далеч от дома си.

— Хайде да отидем у нас — промърмори Лиза, вече сядайки в колата на леля си. — На две крачки сме.

— Отиваме при мен. Така е по-добре.

Отново погълната от мислите си, Лиза не обърна никакво внимание на странния тон на леля си.

— Ау, Верунчик, ти не знаеш най-важното! — възкликна тя. — Убиха моя Виталик!

— Така му се пада!

— Освен това се оказа, че той ми е изневерявал!

— Аз винаги ти говорех за това! Ама ти беше толкова упорита, когато ставаше въпрос за твоя скъпоценен Виталик, че никога не пожела да ме чуеш!

— Представяш ли си, неговата любовница също я убиха!

Верунчик така конвулсивно трепна с цялото си тяло, че колата, която в момента се опитваше да изкара от паркинга, също се разтресе.

— Верунчик, какво ти е? Щяхме да се ударим!

— Откъде знаеш за тази курва? — попита тя Лиза.

— Бях в дома й.

— И какво научи?

— Нищо. Явно я е убил някой неин познат. Тя му е отворила вратата, а той я е убил. Ударил я е по главата с нещо тежко! Представяш ли си?

Верунчик кимна. Тя беше пребледняла.

— Трябва да си поговорим — произнесе тя.

— Освен това Виталик е искал да ме лиши от моето наследство!

— Оо! Как е могъл?

— Да-да! Канел се е всичко да прибере за себе си, а мен да изпрати на оня свят! Преднамерено ме е водел към самоубийство! Първо ме е тровил с хапчета, от които аз едва не се побърках. После направи така, че да си помисля, че съм бременна. И през цялото време ми е внушавал, че не ставам за нищо, че съм нищожество и абсолютно празноглава. И че е най-добре да умра.

Верунчик хвърли ироничен поглед към племенницата си:

— Очевидно не е успял.

— Това е, защото срещнах добри хора. Те ми помогнаха. А ти къде изчезна?

— Казах ти, бях заета!

Сега в гласа на Верунчик се долови раздразнение и Лиза реши да млъкне и да не досажда повече на леля си с въпроси. Тя и без това достатъчно й напълни главата, трябваше да й даде време да осъзнае промените, които са настъпили в живота на нейната племенница. Да ги осъзнае и да ги подреди по места в собственото си съзнание. Иначе можеше и да катастрофират по пътя.

След като беше станала богата наследница, Лиза вече не бързаше да умира.

Те пътуваха твърде дълго. Далеч-далеч извън града. Лиза се губеше в догадки къде ли отиват, но всичките й въпроси оставаха без отговор. Верунчик само й казваше, че там е приказно място, където ще поговорят на спокойствие и натискаше по-силно газта на колата.

— Верунчик, а кой е бил този млад човек, с когото си заминала?

— Ох, миличка, не си го слагай на сърце. И с него нищо сериозно не излезе.

Накрая Лиза задряма. Нея винаги я унасяше в кола. А сега си казаха думата и поредицата й безсънни нощи, и тичането през последните дни. Така че, тя заспа и се събуди едва когато колата спря.

— Ето, пристигнахме! — жизнерадостно възкликна Верунчик.

Лиза погледна през прозореца на колата, но не сподели радостта на леля си. Мястото не й хареса. Някаква съвсем занемарена постройка, нещо като бивш краварник или някакъв склад за селскостопанска техника. Но за каквото и да е било използвано това простиращо се от север на юг едноетажно здание, сега то беше пусто и целият му външен вид не даваше признаци, че тук е възможно да се живее.

— Спокойно, не живея тук. Ще свършим едно друго и продължаваме напред.

— Верунчик, на мен тук нещо не ми харесва. Свършвай си работата по-бързо.

— Излизай от колата.

— Не може ли да остана в нея? За какво съм ти?

— Необходима си ми. Трябва да ми помогнеш!

Какво да се прави? Не толкова често родната ти леля те моли за помощ. Верунчик също излезе от колата и се запъти в посока на дългата постройка, показвайки на племенницата си къде да стъпва. Навън вече се стъмваше и Лиза почти не виждаше къде върви.