Даря Калинина - Супернеудачница

— Охо! — въздъхна Мариша. — Много добре се натресох! Провървя ми!

В главата й моментално възникна план. Да проследи един от двамата, да изчака, докато той остане сам и да го разпита. Мариша много добре познаваше този тип хора. Те са смели и мъжествени единствено в тълпата, когато са трима или още по-добре седмина срещу един. А когато се окажат един срещу един и получат някой удар зад ухото, веднага губят наглостта си, припомнят си добрите маниери и с тях може да се говори съвсем нормално.

И Мариша започна да опипва джобовете си за някакъв предмет, подходящ за подръчно средство за вразумяване. Оказа се, че в този случай не беше въоръжена никак зле. Имаше електрошок, лютив спрей, а в чантата си намери и пластмасов накрайник от въдица — гъвкав и много здрав, така че спокойно можеше да мине за пръчка.

— Най-добре ще бъде да намеря тояга, но ако не намеря и това ще ми свърши работа.

За всеки случай, тя изпробва върху себе си парчето от въдица. Удари се леко, но страшно я заболя. Мариша даже простена, едва сдържайки вика си в шепа. Ако беше замахнала по-силно, направо щеше да си разцепи кожата.

Набелязаните от нея „елементи“ пиеха бира, без да бързат. Мариша също реши да не бърза. Зае наблюдателна позиция наблизо, но така, че компанията да не я забележи. Не се наложи да чака дълго. Младежите празнуваха своята победа над нотариуса с помощта на големи количества бира. Тази напитка не само развеселява, но предизвиква и още едно действие. Не минаха и десет минути, когато един от тях пусна някаква цинична забележка и всички се разсмяха, а той се отправи към храстите.

Той си мислеше, че отива в храстите, но не успя да стигне дотам. По средата на пътя Мариша го хвана, без да се церемони с мерзавеца. Допря електрошока до оголената му шия и като дива лъвица завлече силно тресящото се тяло зад гаражите.

— Ето тук ние с теб ще си поговорим — ласкаво произнесе тя, връзвайки ръцете на своята жертва.

Вместо въже тя използва копринения си шал. Не й беше жал за него, и без това не го харесваше. Може би, защото й го беше подарил един от бившите й възлюбени, който много бързо престана да бъде такъв. Но понеже шалът все пак беше доста скъп, тя нямаше сърце да го изхвърли. Той висеше на закачалката в антрето, претърпявайки постепенно с времето метаморфоза от снежнобял в жълтеникав. Когато излизаше, Мариша машинално го взимаше, само ако навън духаше вятър. Че го взимаше, взимаше го, но дори и при най-силния вятър не си го слагаше на главата. Достатъчно я утешаваше мисълта, че ако й потрябва, е в чантата й.

— Най-накрая този шал да ми потрябва! — зарадва се Мариша, приключвайки с овързването на своя противник.

След това го ритна с крак в гърба.

— Коя си ти?

Мариша побесня. Ама че нагъл тип! Имаше нахалството и смелостта да й задава въпроси!

— Преди час и половина ти нападна абсолютно невинен човек от съседния блок! Не отричай! Ти беше! Ти и още двама твои приятели! Запомних добре физиономиите ви!

Младежът не отричаше.

— Аз бях — високо произнесе той — и какво? Искаш да ме изпортиш на ченгетата ли? Това е глупаво! Онзи мъж никога няма да подаде оплакване, а твоята дума не струва нищо. Освен това чичо ми работи в милицията, така че… сама разбираш. Ще ме отърве при всички случаи.

— Нямам намерение да се обръщам към милицията.

— Така ли?

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Сама ще се разправям с теб.

И Мариша многозначително размаха електрошока.

— Ей! — уплашено се напрегна младежът. — По-внимателно с тази играчка. Един мой приятел така го удариха, че остана инвалид за цял живот.

— Да, а ако сърчицето ти е слабо, направо можеш да умреш — кимна с глава Мариша. — Всъщност, как ти е сърцето? Всичко наред ли е? Тогава може да повторя номера.

Но явно младежът нямаше никакво намерение да общува отново с електричеството.

— Остави го! — дръпна се той рязко от бръмчащия електрошок, който Мариша размахваше пред носа му. — Какво искаш от мен?

— Ето с това трябваше да започнем! Кой ви поръча да нападнете онзи човек?

— Не знам!

— Не е хубаво да се лъже. Може и да се ядосам.

— Честно, не знам. Адам разговаря с онази лелка, аз не съм я виждал никога преди!

— С лелка? Значи поръчителката е жена?

— Изглежда.

— Изглежда? Ти какво, не си ли го питал?

— Притрябвало ми е — съвсем искрено се учуди младежът. — Адам раздели парите между нас. Без да ни лъже, ги раздели. Познавам Адам отдавна, той е най-добрият ми приятел. И не е мишка, да краде от своите. Така че, всички останахме доволни от заработеното.