Даря Калинина - Супернеудачница

— Стъпвай внимателно. Навсякъде има буци пръст и някакви железа. Остава само да си изкълчиш крака.

— Верунчик, какво е това място?

— Не знам, но е достатъчно безлюдно. Тук никой няма да ни пречи.

Права беше. Доколкото успя да види Лиза, наоколо имаше само запустели поля, които се простираха на километри в далечината. Някога са били засети със зеле, картофи или ръж, а сега нивите бяха занемарени, прорасли с изсъхнали стърнища, а на места дори с цели израснали дървета. Картината на пълното запустяване допълваше един ръждясал скелет на стар трактор. Нито гуми, нито някакви части бяха останали по него, а желязото беше толкова ръждясало, че нямаше да може да се предаде и за вторични суровини.

— Но какво ще правим тук? — недоумяваше Лиза.

— Ела насам!

Верунчик вече беше влязла навътре в дългия строеж. Какво правеше там, Лиза не виждаше, но послушно тръгна в посока на гласа на Верунчик.

— Къде си?

— Тук съм! Идвай по-бързо!

Фенерът в ръцете на леля й светеше съвсем близо. Лиза направи още една крачка. И внезапно усети как земята под краката й изчезна. Тя успя да извика, да размаха ръце, за да запази равновесие, но падна надолу в дълбоката дупка, която ловко беше замаскирана с прогнила слама. При падането Лиза болезнено удари главата си в нещо твърдо. Тъмнината покри очите й. Последната й мисъл, дали Верунчик ще успее да я намери и ако успее, ще може ли да я извади жива, избухна с отчетлива яснота и веднага изгасна. После Лиза не мислеше за нищо, тя просто беше изпаднала в безсъзнание.

Мариша бързаше към Лиза, сякаш бе вдигнала всички платна на кораба си. Новината, която получи, буквално я изгаряше отвътре. По-бързо, по-бързо! Може би все пак тя щеше да успее да предупреди Лиза за опасността, която я грозеше съвсем не от тази посока, от която очакваха.

Батерията на мобилния телефон на Мариша падна. Сякаш напук! А мобилният на Лиза, когато Мариша все пак успя да й звънне (помоли един мил минувач да й позволи да се обади от неговия телефон), беше или извън обхват, или беше изключен изобщо. Единственото, което Мариша чу в отговор на своите молитви, бе, че няма връзка с този номер.

— Господи, дано да си е вкъщи! — молеше се Мариша. — Дано вече не е късно! Дано да успея!

Около блока на Лиза, Мариша леко се забави и се огледа. Опелът на Виталик си стоеше там, където го бяха оставили. Какво пък, може би Лиза също си беше на мястото. Щом се качи на необходимия етаж, Мариша подскочи. Пред вратата на Лиза стоеше някакъв млад мъж с пакети в ръце и натискаше настойчиво звънеца. При шума на асансьора той се обърна и Мариша видя белега на челото му.

Тя издаде сподавен вик и се опита да се върне обратно към асансьора. Но не се получи. Младият човек скочи бързо и хвана Мариша за ръката.

— Моля Ви! Не си тръгвайте! — възкликна той. — Кажете ми, къде е Лиза?

Къде е Лиза? Мариша също искаше да знае! Младият човек изглеждаше толкова разстроен, че Мариша се трогна. И го попита:

— А нима Лиза не си е вкъщи?

— Трябваше да си е вкъщи. Там я оставих, излязох само за пет минути. Но всъщност ме нямаше не пет, а петнадесет.

— Защо се забавихте?

— Защото минах и през магазина да напазарувам, а когато се върнах, Лиза не ми отвори!

— Тя вкъщи ли си е?

— Не знам, не съм сигурен. Никакви звуци не се чуват отвътре.

— Мариша не се колеба дълго.

— Вие ли сте Артур?

— Да, а Вие сте — Мариша?

Мариша кимна.

— Лиза много ми е говорила за Вас.

— И какво толкова Ви е говорила?

— Между другото тя ми спомена и за способностите Ви сам да отваряте заключени врати.

Артур се изчерви до корените на косата си, но Мариша не се церемонеше.

— Хайде, отваряйте вратата. Да видим какво става вътре.

Артур почервеня още повече, но не се възпротиви. Извади от джоба си връзка с някакви железца и започна да човърка в бравата на вратата. Целият процес трая не повече от три минути. Мариша изпита към него нещо като уважение, а към Лиза — направо завист. Провървя му на момичето. Намери си кавалер със златни ръце. Така ловко боравеше с шперцовете. А как ли щеше да използва чукове и бормашини! Въобще, направо да се влюбиш. Такъв ценен мъж! — Лиза. Лиза! Ау-у!

След като бързо провериха целия малък апартамент, Мариша и Артур се срещнаха отново при входната врата.

— Няма я.

— Някъде е отишла!

— Къде?

Мариша искаше да повдигне незнаещо рамене, когато изведнъж се сети.

— Имали сте намерение да прекарате вечерта заедно, нали?

— Да.