Дейвид Морел - Черна вечер

Беше объркан. Разпита отново съседите. Този път един от тях си спомни, че е видял жена му да говори с някакъв мъж. Но всички бяха сигурни, че когато се е върнала в къщата, тя е била сама. Помоли за телефон. Обади се на други приятелски семейства. После позвъни в болницата и в полицията. Никой не можеше да му помогне, никой не я беше виждал. И понеже нямаше доказателство, че с нея се е случило нещо лошо, полицаите отказаха да дойдат. „Просто й дайте време — казаха му. — Тя ще се върне“.

Той благодари на съседите и се върна при къщата, която изглеждаше сива в сгъстяващия се здрач. Този път, докато я наблюдаваше, му се стори, че чува нещо точно на границата на възприятието си, по-скоро намек за звук, отколкото реален шум. Пристъпи напред. Звукът заглъхна. Но само след миг се появи отново, по-близък и по-силен. Тръгна към къщата. Весела музика, призрачна и загадъчна, която ту се появяваше, ту изчезваше, звучеше някъде наблизо и същевременно надалеч. Когато стигна до вратата, разпозна гугукането и чу съвсем ясно детски смях. Втурна се вътре, но стаите бяха тъмни и празни. Смехът беше изчезнал, пък и той се съмняваше дали някога е съществувал, освен в неговото въображение.

След това обаче го чу още много пъти. Често ходеше в къщата, за да постои и да почака да се появи отново, толкова често, че накрая се принуди да я откупи обратно. Сега живее в нея с децата си, които не помнят майка си. Понякога ги пита дали чуват смеха, но те винаги му отговарят отрицателно.

Какво стана с жена му ли? Отначало полицаите подозираха, че я е убил, но понеже не намериха тялото й, се убедиха в неговата невинност. Още повече, че нямаше свидетели да са се карали, нямаше друга жена или застраховка за живот, които биха могли да му послужат като мотив за убийство. И все пак той често се питаше дали наистина е така. С тази склонност да мисли за себе си в настоящето и в миналото като за „аз“ и за „той“, може би страдаше от раздвоение на личността. Може би я е убил, докато е бил някой друг и после е забравил какво е направил, и все пак нямаше основания да вярва в това.

Значи е била отвлечена. Но съобщение за откуп така и не се появи, а той не искаше да мисли какво би могъл да й стори похитител, който не се интересува от откуп. Затова отказа да повярва, че тя е мъртва и продължи да се надява, че един ден ще се върне. А може би жена му го беше напуснала, може би чувствата й към него с течение на времето бяха охладнели и мъжът, който някой бе видял с нея, всъщност е бил неин любовник, който я е отвел към по-добър живот.

Той се надяваше и скърбеше в самотата си, и си представяше, че тя всъщност е с него и около него, че никога не е напускала къщата, а просто се е върнала.

„Къде? — питаше се той и сам си отговаряше. — Към нейната младост, към нейната невинност.“

Неговата теория е фантастична, но звучи успокоително: че в живота на всеки човек има място, с което, стига да желае, може да се слее и да се върне във времето, и че неговата съпруга сега живее заедно със смеха на едно по-добро място, в едно по-добро време. И понякога му се струва, че заедно с децата се смее и една жена, която си играе с тях или просто им се радва, и се сеща за онези стихове на Елиът. „Какво е можело да бъде. Какво е било. Думите ми се сливат с призрачния смях.“

Четири разказа за десет години. Не съм плодовит писател. Може би авторите, които са плодовити, разполагат с тайно оръжие, нещо, което увеличава производителността им — например специална пишеща машина? Следващият разказ, смесица от мрачни краски и хумор, изобразява тъмната страна на писателската завист. Той е по-дълъг от предходните в този сборник и с известна уговорка би могло да се каже, че поставя началото на тенденцията оттук нататък да четете по-скоро новели, отколкото разкази. Труман Капоти, Джони Карсън и „Утрешното шоу“, които се споменават в тази творба, вече не са актуални, но когато се опитах да ги заменя с модерни еквиваленти, разказът просто не се получи. Отначало бях озадачен, но после разбрах защо трябва да оставя Трюман и Джони. Тази история е съвсем подходяща за 1983 — годината, в която бе публикувана. В края на краищата, ако я бях осъвременил, тя трябваше да се разказва за компютър.

Ерик изтръпна, сякаш беше настъпил змия. Изведнъж усети необясним студ и кожата му настръхна. Той потрепера.

Търсеше си нов кухненски стол. Неговият стар (това прилагателно наистина му подхождаше) и всъщност единствен кухненски стол миналата нощ се бе разпаднал на парчета под тежестта на една дебела пияна поетеса. В интерес на истината „поетеса“ бе твърде ласкаво определение за нея. Отявлена търгашка, тя бе оскърбила гостите му от Гринич Вилидж 6 6 Район на Ню Йорк в най-западната част на Манхатън, известен като средище на художници, писатели и др. хора на изкуството, някога е бил село. — Б.пр. с отвратителните си стихове за котки, дъжд и пристанищни светлини — „Чувам погледите ти. Виждам думите ти.“ — същински Род Макюн в рокля. „ Ужасно “ — беше си помислил тогава Ерик, свивайки се от смущение.