Морис Дрюон - Законът на мъжете

— Благодаря ви, синко — прошепна исполинката. Това предпочитание, оказано й пред очите на всички, беше благодарността за двойното цареубийство. Тя заемаше мястото на пръв пер в кралството и притежанието на графството Артоа беше бляскаво потвърдено.

— Бургундия няма да преклони глава! — извика херцогиня Анес.

И като даде знак на свитата си, тя се отправи към изхода, докато Мао и Валоа бавно отвеждаха Филип към трона му.

Когато седна и постави крака върху копринената възглавничка, архиепископът свали митрата си и целуна краля по устата с думите:

Viva rex in oeternum.

Другите църковни и лаически перове направиха същото, като повтаряха:

Viva rex in oeternum.

Филип се чувствуваше уморен. Беше спечелил последното сражение след седеммесечни непрестанни борби, за да стигне до върховната власт, която сега никой вече не можеше да му оспори.

Камбаните разтърсиха въздуха, за да възвестят тържеството му. Отвън народът ликуваше и му пожелаваше слава й дълъг живот. Всички негови неприятели бяха сразени. Той имаше син, който щеше да го наследи, щастлива съпруга, която щеше да споделя мъките и радостите му. Френското кралство му принадлежеше.

„Колко съм уморен, страшно уморен!“ — мислеше Филип.

Всъщност като че ли нищо не липсваше на двадесет и пет годишния крал, който се бе наложил с упоритата си воля, който бе приел изгодите от престъплението и притежаваше всички качества на голям монарх.

Скоро щеше да удари часът на възмездието.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/1825

Издание:

МОРИС ДРЮОН

ПРОКЪЛНАТИТЕ КРАЛЕ

Законът на мъжете

Второ издание

Преводачи Никола Георгиев и Лилия Сталева

Редактор Манон Дрогостинова

Излязла от печат август 1988 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

Повечето автори смятат, че в конклава през 1314–1316 г. са участвували двадесет и трима кардинали. Ние смятаме, че са били двадесет и четирима.

„Римската“ партия е включвала шестима италианци: Джакобо Колана, Пиетро Колона, Наполеон Орсини, Никола Алберти де Прато, Франческо Каетани, Джакобо Стефанески-Каетани; един неаполитанец Гийом дьо Лонжи и един испанец, Лука де Флеско (наричан понякога Фиески), кръвен роднина на краля на Арагон. Тези кардинали били въздигнати в кардиналски сан преди папа Климент V, преди преместването на седалището на светия престол в Авиньон. Останалите кардинали били ръкоположени от папа Климент V. „Провансалската“ партия включвала: Гийом дьо Мандагу, Беранже Фредол Стария, Беранже Фредол Младия, Жак Дюез и нормандците Никола дьо Фреовил и Мишел дю Век.

И най-сетне гасконците, десет на брой, били Арно дьо Пелагрю, Арно дьо Фужер, Арно Нувел, Арно д’Ош, Ремон-Гийом дьо Фарж, Бернар дьо Гарв, Гийом-Пиер Годен, Ремон дьо Гот, Витал дьо Фур и Гийом Тест.

До средата на XII век град Лион бил подвластен на графовете дьо Форез и дьо Роанез, под чисто номиналния суверенитет на германския император.

След 1173 г., тъй като императорът признал суверенни права на лионския архиепископ, примат на галите, Лионската област била отделена от Форез и духовната власт управлявала града, като имала право на собствено правосъдие, войска и монети.

Този режим не се нравел на могъщата лионска община, съставена главно от граждани и търговии, които в продължение на цял век се борели за освобождението си. След много неуспешни бунтове те се обърнали към крал Филип Хубави, който взел град Лион под свое покровителство през 1292 г.

Двадесет години по-късно, на 10 април 1312 г., по силата на договор, сключен между общината, архиепископството и краля, Лион бил присъединен окончателно към Франция.

Римската църква никога не е продавала опрощения на греховете, както често са твърдели нейните противници. Но тя е карала — нещо, което е съвсем различно — провинилите се да заплащат вулите, които им се издавали в уверение, че са получили опрощение на прегрешението си.

Тези вули били необходими в случаите, когато провинението или престъплението били публично достояние: за да бъдат провинените отново допуснати до светото причастие, те трябвало да представят доказателство, че греховете им са опростени.

Същият принцип бил прилаган в гражданското право при издаване на писмата за помилване или опрощаване, давани от краля. При вписването им в кралските регистри се плащало такса. Този обичай датира още от франките, преди покръстването им.