Морис Дрюон - Законът на мъжете

Много свързани един с друг, защото бяха много близки по вкусове и нрав, двамата братовчеди много лесно се навиваха взаимно.

— Щом е така, и аз няма да присъствувам на коронацията! Тръгвам с теб! — заяви Филип дьо Валоа, доволен, че ще прояви независимост спрямо краля, двора и собствения си баща.

Взели това решение, те свикаха набързо свитите си и се запътиха гордо към една от градските врати. Но надменността им трябваше да се преклони пред градските сержанти.

— Никой не може да влезе, нито да излезе. Заповед на краля.

— Дори френските принцове?

— Дори принцовете. Заповед на краля.

— Аха! Иска да ни принуди! — провикна се Филип дьо Валоа, който сега се чувствуваше оскърбен за своя сметка. — Е, добре! Ние все пак ще излезем!

— Но как, щом вратите са затворени?

— Нека се престорим, че се прибираме, и остави на мен! Онова, което последва, напомняше момчешко приключение. Младият граф дьо Валоа изпрати бързо щитоносците си да намерят стълби, изправиха ги в дъното на една сляпа уличка, където стените като че ли не бяха охранявани. И его ги двамата братовчеди, със задници във въздуха, нагоре по стълбите, без да подозират, че от другата страна се разстилат мочурищата на река Вел. Спуснаха се с въжета в рова. Шарл дьо Ла Марш затъна в ледената тинеста вода, защото кракът му не намери твърда почва. Щеше да се удави, ако братовчед му, висок шест стъпки и снабден с яки мускули, не го бе измъкнал навреме. После поеха като слепци из блатата. Нямаха възможност да се откажат. Дали щяха да вървят напред или назад, беше все едно. Ставаше дума да спасят живота си и им бяха нужни цели три часа, за да се измъкнат от тинята. Няколкото щитоносци, които ги бяха последвали, джапаха около тях и не се стесняваха да ги проклинат гласно.

— Ако някога се измъкнем оттук — викаше Ла Марш, за да си вдъхне смелост, — знам къде ще отида, знам! В замъка Гаяр!

Плувнал в пот въпреки студа, Филип дьо Валоа го изгледа смаяно, вдигна глава над загнилите тръстики.

— Нима още държиш на Бланш? — попита го той.

— Никак не държа, но трябва да узная някои неща от нея. Тя е единствената и последната, която може да ни каже дали дъщерята на Луи е незаконнородена и дали брат ми Филип е бил рогоносец като мен! С нейните показания ще мога да опозоря на свой ред брат си и да накарам да дадат короната на дъщерята на Луи.

Звънът на реймските камбани, люшкани с всичка сила, стигаше до тях.

— Когато си помисля само, когато си помисля, че бият за него! — повтаряше Шарл дьо Ла Марш, затънал до кръста в калта с протегната към града ръка…

…В катедралата шамбеланите бяха съблекли краля. Филип Дългия стоеше прав пред олтара само по две ризи, облечени една върху друга, едната от тънко платно, другата от бяла коприна, широко изрязани на гърдите и под мишниците. Преди да бъде облечен в символите на кралското величие, кралят се явяваше пред събранието на поданиците си почти гол, треперещ от студ.

Всички атрибути на коронацията бяха сложени върху олтара, под охраната на абата на Сен-Дьони, който ги беше донесъл. Адам Ерон пое от неговите ръце панталоните, дълги тесни копринени гащи с избродирани по тях лилии и помогна на краля да ги обуе, както и обувките, също от бродирана тъкан. После Ансо дьо Жоенвил, поради отсъствието на Бургундския херцог, привърза златните шпори към краката на краля и тутакси ги махна. Архиепископът благослови дългата шпага, за която се смяташе, че била на Карл Велики, повдигна я за кожения колан и я окачи на хълбока на краля, като изрече:

— Accipe hunc gladium cum Dei benedictione…

— Месир конетабъл, приближете се — каза кралят.

Гоше дьо Шатийон пристъпи към него и Филип откачи колана и му подаде шпагата.

В цялата история на коронациите едва ли е имало някога конетабъл, който повече да е заслужават да държи вместо своя владетел символа на военната мощ. Този жест означаваше за тях много повече от изпълнението на един ритуал. Те се изгледаха продължително. Символът се сливаше с действителността.

С върха на една златна игла архиепископът взе от свещената стъкленица мъничко от маслото, за което се казваше, че е изпратено от небето, размаза го върху пръста си с приготвеното върху един дискос миро. После той помаза Филип, като докосна темето му, гърдите между раменете и мишниците. Адам Ерон закачи халкичките и кукичките, които затваряха туниките. По-късно ризата на краля щеше да бъде изгорена, защото е била докосната от светото помазване.

Тогава облякоха краля в приготвените върху олтара дрехи; най-напред алената сатенена туника, избродирана със сребърна сърма, после туниката от син сатен, избродирана с перли и осеяна с лилии, а отгоре далматиката от подобна тъкан и най-отгоре „сока“, квадратна мантия, закопчана на дясното рамо със златна фибула. Филип постепенно усещаше тежестта им върху раменете си. Архиепископът помаза ръцете му, постави на пръста му кралския пръстен, сложи в дясната му ръка тежкия златен скиптър и ръката на правосъдието — в лявата му ръка. След като коленичи пред олтара, прелатът най-сетне повдигна короната, докато първият шамбелан започна да извиква поименно присъствуващите перове.