Морис Дрюон - Законът на мъжете

„Това означава може би да се помолиш и затова ни съветват да се отбием в църквата вечерта преди коронясването.“

Той се преценяваше трезво, такъв, какъвто беше: лош човек със заложби на много голям крал.

Не му се спеше. С удоволствие би останал още дълго там, унесен в мисли за себе си, за човешката участ, за първопричината на нашите постъпки, задавайки си истински важните въпроси за битието, въпроси, които никога няма да получат отговор.

— Колко време ще продължи церемонията? — попита той.

— Пълни два часа, сир.

— Хайде! Да се опитаме да заспим. Утре трябва да бъдем бодри.

Но когато се прибра в двореца на архиепископа, той влезе при кралицата и седна на леглото й. Заговори с нея за явно маловажни неща: за местата в катедралата, за облеклото на дъщерите си…

Жана беше вече полузадрямала. Тя се бореше със съня, за да го слуша внимателно. Долавяше нервно напрежение у мъжа си и някаква надигаща се тревога, срещу която той търсеше закрила.

— Друже — каза ми тя, — не искате ли да спите до мен?

Той се поколеба.

— Не мога. Не съм предупредил шамбелана.

— Но вие сте крал, Филип — каза Жана усмихната. — Можете да наредите на шамбелана каквото си искате.

Филип не се реши веднага. Този млад мъж, който умееше с оръжие или пари да срази най-мощните си васали, се стесняваше да уведоми служителите си, че внезапно му се е дощяло да сподели леглото на съпругата си.

Най-сетне той повика една от камериерките, които спяха в съседната стая и я изпрати да предупреди Адам Ерон да не го чака и да не спи тази нощ пред вратата му.

После се съблече между завесите с папагалчета и под сребърните детелини на балдахина и се пъхна под завивките. И голямата тревога, от която не можеха да го защитят всички войски на конетабъла, защото беше човешка, а не кралска тревога, стихна при допира с това женско тяло, с твърдите дълги бедра, покорния корем и топлата гръд.

— Миличка — пошепна Филип, заровил лице в косите на Жана, — миличка, кажи ми, изневери ли ми? Кажи ми без капка страх, защото дори и да си ми изменила тогава, вече съм ти простил.

Жана прегърна мършавото, но яко тяло на мъжа си, чиито ребра усещаше под пръстите си.

— Никога, Филип, заклевам ти се! — отвърна тя. — Изкушена бях да го сторя, признавам, но нито веднъж не се поддадох.

— Благодаря ти, любима — промълви Филип. — Тогава нищо не ми липсва, за да се чувствувам крал.

Нищо не му липсваше да се чувствува крал, защото всъщност той беше подобен на всички мъже в кралството си: нужна му беше една жена, която при това да бъде само негова.

Няколко часа по-късно, излегнат върху парадно легло, украсено с френските гербове, в дълга аленочервена кадифена роба, със скръстени на гърдите ръце, Филип очакваше епископите, които трябваше да го отведат в катедралата.

Първият шамбелан Адам Ерон, и той в пищни одежди, бе застанал прав до него. Бледата януарска утрин разливаше белезникава светлина в стаята.

На вратата се потропа.

— Кого търсите? — попита шамбеланът.

— Търся краля.

— Кой го търси?

— Брат му.

Филип и Адам Ерон се спогледаха, изненадани и недоволни.

— Добре, нека влезе — каза Филип и се понадигна леко.

— Имате много малко време, сир… забеляза шамбеланът.

Кралят го увери, че разговорът няма да продължи много.

Красивият Шарл дьо Ла Марш беше облечен като за път. Току-що беше пристигнал в Реймс и само се беше отбил в жилището на граф дьо Валоа. Лицето и походката му издаваха раздразнение.

Колкото и да беше ядосан, видът на брат му, облечен в пурпур и излегнат така в жреческа поза, му въздействува. Той застина за миг, облещил очи.

„Как би желал да бъде на мое място!“ — помисли си Филип. После добави високо:

— Пристигнахте, значи, мили ми братко. Благодаря ви, че сте разбрали дълга си и опровергавате злите езици, които твърдят, че няма да присъствувате на коронясването ми. Признателен съм ви. А сега изтичайте да се преоблечете, защото не можете да се появите така. Ще закъснеете.

— Братко — отвърна Шарл дьо Ла Марш, — трябва най-напред да поговоря с вас за нещо важно.

— За нещо важно или за нещо, което е важно за вас? Най-важното сега е да не караме духовенството да чака. След малко ще дойдат епископите.

— Е, добре! Ще почакат! — извика Шарл. — Всеки на свой ред намира начин да бъде изслушан от вас и да извлече изгода. Изглежда, че само за мен не държите сметка. Този път ще ме изслушате!

— Да поговорим тогава, Шарл — каза Филип и седна на ръба на леглото. — Но ви предупреждавам, че трябва да свършим бързо.