Чарлз Буковски - Любовни истории на обикновената лудост

„добре, искаш ли ти да ми направиш един?“

„чупката бе, остави ме на мира“ — му казах.

французинът подмина. не бяхме изминали и два километра и видях главата му да се движи нагоре-надолу. правеше го пред всички на един старец, който приличаше на индианец.

„СМУЧИ, БЕЙБИ, ВСИЧКО ИЗПИЙ!“ — извика някой.

някои от скитниците се засмяха. повечето останаха мълчаливи, пиейки виното и свивайки цигарите си. старият индианец стоеше съвсем невъзмутимо, сякаш нищо не ставаше. докато стигнем до Вермонд, французинът беше свършил.

всички слязохме. французинът, индианецът, аз и останалите пичове, дадоха ни по един купон и влязохме в някакво кафене. с купона можехме да си вземем кифла и кафе. сервитьорката беше вирнала нос, воняхме, боклуци. накрая някой извика: „всички вън.“

последвах ги и се озовахме в една голяма стая с чинове, като онези в колежите по музика, с дървени облегалки, за да могат студентите да си водят бележки. чакахме цели четирийсет и пет минути. накрая дойде едно петле с бутилка бира в ръка и каза: „САКОВЕТЕ ВИ!“

скитниците се втурнаха ВЕДНАГА към съседната стая. какво става, по дяволите, помислих си. повдигнах се бавно и отидох да видя. нещастниците се блъскаха и биеха кой да вземе най-добрия сак с вестници. една опасна и абсурдна битка. когато и последният се махна, се наведох и взех първия сак, който ми попадна. беше мръсен и скъсан. когато се върнах в голямата зала, скитниците вече бяха сложили саковете на гърбовете си. намерих един стол и зачаках, държейки сака в ръце. преди да ни раздадат купоните, бяха взели имената ни. извикаха ни и ни разделиха на групи по пет, шест и седем души. това отне още около час. когато се настаних с още няколко пича на един камион, слънцето вече се беше издигнало доста високо. дадоха ни карта на квартала, за да разнесем вестниците. отворих я. веднага познах улиците. ВСЕМОГЪЩИ БОЖЕ. ОТ ЦЕЛИЯ ЛОС АНДЖЕЛИС МИ СЕ ПАДНА ТОЧНО МОЯТА МАХАЛА!

носеше ми се славата на пияч, картоиграч, мързеливец, специалист по свалките. какво щяха да си помислят хората, като ме видят с мръсния сак на гърба? да раздавам вестници с обяви?

оставиха ме на ъгъла. и наистина пейзажът беше познат. ето цветарницата, барът, гаражът, всичко… а до тях — къщичката ми и Кати — спяща в топлото легло. даже и кучето спеше. неделя сутрин е, помислих си, никой няма да ме види. всички спят до късно. ще бързам. и бързах. минах набързо две улици и никой не видя прочутия мъж с меки, бели ръце и големи интелектуални очи. щях да успея.

стигнах до третата улица. всичко вървеше добре, когато чух да ме вика едно малко момиче. стоеше в двора. почти на четири години.

„ей, господине!“

„кажи, детенце, какво искаш?“

„къде е кучето ти?“

„а, ха-ха, спи.“

„о!“

когато водех кучето си да пикае, винаги минавах по тази улица. грабнах вестниците, които бяха останали, и ги набутах в една изоставена наблизо кола. от много време стоеше там без колела. не знаех защо е там, захвърлих вестниците на задната седалка, завих зад ъгъла и се озовах у дома. Кати още спеше.

„Кати! Кати!“

„о, Ханк… наред ли е всичко?“

кучето дойде да го погаля.

„знаеш ли какво ми скроиха тия мръсници?“

„какво?“

„пратиха ме да раздавам вестници в собствената си махала!“

„е, добре, не е чак толкова ужасно, не мисля, че съседите ще разберат.“

„как не можеш да разбереш? имам СЛАВА на пич и оправен човек. не искам да ме видят с пълен сак лайна на гърба!“

„не съм сигурна, че имаш такава СЛАВА! май само така си мислиш.“

„слушай, не говори глупости. ти си топлеше гъза в леглото, докато аз тичах с разни копелдаци.“

„не се сърди, отивам да пишкам. чакай малко.“

изчаках, докато изхвърли заспалата си женска урина. Господи, колко СЕ БАВЯТ! путката е малко ефективен механизъм, що се отнася до пикаенето.

Кати излезе!

„Ханк, не се притеснявай, моля те. ще облека някаква стара рокля и ще ти помогна да разнесеш тези проклети вестници. бързо ще свърши. в неделя хората спят до късно.“

„но вече ме ВИДЯХА!“

„видяха ли те? кой те видя?“

„едно момиченце — от онази кафява къща на улица Уестморленд.“

„Мира ли?“

„не знам как се казва!“

„тя е само на три години.“

„не знам на колко години е! пита за кучето!“

„какво за кучето?“

„попита ме къде е кучето!“

„айде, тръгваме, ще ти помогна.“

Кати облече една стара, износена дреха.

„изхвърлих ги, край, свърши, изхвърлих ги на задната седалка в онази изоставена кола!“