Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Изглеждаше толкова просто…

Въпреки това, докато се изучавахме взаимно с поглед, се оказа, че далеч не е толкова просто. Понякога очите ми срещаха нечий поглед, а понякога сякаш тичаха подир други очи, които се опитваха да избегнат моите. Дали аз също не бягах от околните?

Втората задача беше да се представим: „Забравете за данните, чието място е върху личната ви карта. Не ни интересува как си вадите хляба, на колко години сте, какво е семейното ви положение и колко пари имате в банката. Искаме да разберем кои сте“.

Когато се представяхме, всеки трябваше да застане в средата на кръга. Нямаше установен ред. Редът зависеше от желанието на всеки участник.

Забелязах, че не ми достига смелост. „Сценичен страх“, както казва Пърлс. Дори си помислих, че няма да се справя. Цялата срамежливост, която понякога се опитвам да скрия от хората, сега се появи наведнъж. В един момент с изненада забелязах как — почти неволно — се изправям и се насочвам към средата на стаята. Успях. Собствените ми думи ми помогнаха да надвия нервността си: „Аз, по някакъв начин, съм всеки един от вас…“

Истина беше. Осъзнавах нещо, което вече знаех: това, което се случва с мен, се случваше и на останалите. Научих, че има нещо общо между нас — това, че сме хора (в буквалния смисъл на думата).

Днес се питам дали това, което помогна на групата да функционира, бяха нашите прилики или различията ни. Отговарям си, че беше съвкупност от двете.

По молба на терапевтите легнахме на пода. Отпуснахме се и направихме упражнение за изследване на възприятията. Първо трябваше да усетим как въздухът влиза и излиза от дробовете ни. Никога не бях се замисляла върху факта, че вдишвам и издишвам повече от хиляда и петстотин пъти на ден. В онзи момент ми се струваше, че никога преди това не бях усещала въздуха, преминаващ през бронхите и дробовете ми! По същия начин преоткрих слуха, обонянието, вкуса и най-накрая — осезанието си: с помощта на съзнанието обходих цялото си тяло, като се спирах на всичките му издатини и вдлъбнатини, на всяка промяна в температурата и консистенцията му…

Бях много изненадана и много объркана. Настъпи краят на първата среща. Казаха ни да се приберем у дома и да отдъхнем. Заръката беше „да се говори колкото се може по-малко до следващия ден“. Мисля, че целта на тази задача бе да позволи на всеки от нас да се свърже по-пълно със самия себе си; както би казал Пърлс: „…да увеличи способността за осъзнаване на вътрешния си свят“. Така и стана. Мисля, че никога преди това не бях усещала тялото и сетивата си толкова ясно.

Срещата на следващата сутрин бе много топла и открита. Започнахме работа с упражнение по двойки: единият участник трябваше да заеме поза на „затвореност“ по отношение на света, а другият — да му помогне да се отвори.

Все още помня колко прекрасен бе контактът между нас, с каква радост ме изпълниха допирът, топлината и мирисът на другия човек, щастието, което почувствах, докато му помагах да се отвори към света. Предобед направихме упражнение, което се състоеше в това да нападнем с думи всеки един от участниците в групата. Трябваше да се нападаме директно, лице в лице, като задачата бе да се свържем със собствената си способност за агресия. Възложиха ни да бъдем враждебни, да се гледаме с гняв, да се опитаме да осъзнаем всичко, което не харесваме у човека насреща.

Докато траеше упражнението, обстановката се нагорещяваше и много от участниците започнаха все по-малко да се стесняват да вземат думата. Междувременно терапевтите бяха раздали листове с имената ни, в които фигурираха думите, които бяхме използвали в агресията си.

След това, по време на обяда, всеки от нас трябваше да изиграе ролята, съставена от вербалните нападки, които бе отправил към околните и които не разпознаваше като собствени.

С немалка изненада опознавахме онези части от себе си, които бяхме отричали във фалшивото търсене на одобрение. Приемахме ги като свои и поемахме отговорността за тях.

Следващата задача се състоеше в упражнение с направлявана фантазия. Заведоха ме на посещение във въображаемия музей на живота ми. Върнах се към ситуации, които се бяха оказали важни за собствената ми история, и разбира се, към незавършени ситуации, за които гещалтизмът твърди, че са причина за неадекватните ни действия. С тези въображаеми ситуации се занимавахме през останалото време. Беше чудесно да присъствам на процеса на откриване на всеки един от участниците в групата.