Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Мога да продължа така до безкрай.

Какво може да се очаква от мен с такава история зад гърба ми?

Въпреки това, макар тези подробности що-годе да отговарят на моите спомени, аз не съм жалката жертва, която може да се очаква при подобно минало. Да, всичко, което ти разказах, наистина ми се е случило, както и много други неща, но това не ми пречи да съм този, който съм, и да имам това, което имам. Нека не пропускаме най-важното: фактът, че не съм станал жертва на трагичната си история, не се дължи на това, че съм преживял и други, не толкова трагични неща. Различният резултат е пряка последица от тези преживявания, които току-що ти разказах. Трагичната ми история, по някакъв начин, успя да ме превърне в това, което съм днес.

Това не е всичко. Днес аз се отказвам от тази трагична история, която често съм разказвал и на други, която разказвам понякога на себе си и в която вярвам, когато ми отърва… Тази „трагична история“ не е нито цялата история, нито е толкова трагична, колкото изглежда (в края на краищата трагизмът в собствената ми история е нещо, което зависи само от мен самия).

Коя е другата страна на историята?

Другата страна е това, което обичам да наричам „поводите ми за щастие“.

Ще попиташ защо вярвам, че съм щастливец.

Днес, за първи път, имам желание да отговоря на едно от твоите „защо“-та.

Щастливец съм, защото съм син на две прекрасни човешки същества.

Щастливец съм, защото съм плод на любов, каквато не съм виждал никъде другаде и се съмнявам, че някога ще видя.

Щастливец съм, защото родителите ми са компенсирали с безмерна любов всеки недоимък, който съм преживял.

Щастливец съм, защото знам, че както баща ми, така и майка ми са ми дали най-доброто, което са имали.

Щастливец съм, защото — без да съм направил каквото и да е — съм се родил с интелигентността, чувствителността и интуицията, необходими за това, с което се занимавам и обичам.

Щастливец съм, защото никога не съм страдал от глад, студ или сериозно заболяване.

Щастливец съм, защото живея в къщата, която винаги съм мечтал да имам.

Щастливец съм, защото неотдавна „срещнах“ по-големия си брат и двамата решихме никога повече да не се разделяме.

Щастливец съм, защото се занимавам с това, което най-много обичам, и ми плащат да върша нещо, което ми доставя истинско удоволствие.

Щастливец съм, защото съм само на трийсет и шест години, а съм спечелил любовта на милиони хора и преживявам с цялото си същество отношенията си с околните.

Щастливец съм, защото имам почти всичко, което някога съм искал, и то без да полагам усилия да го постигна.

Щастливец съм, защото все още съм способен да се влюбвам.

Щастливец съм, защото обичам и съм обичан.

Щастливец съм, защото — макар да не правя всичко, което искам — никога не правя онова, което не искам.

Щастливец съм най-вече, защото съм баща на двете си деца.

Аз съм аз.

Щастливец!

Клаудия,

Не знам.

Как да опиша едно толкова интимно преживяване, каквото е лабораторната група?

Може би най-точното описание, което мога да ти дам, е преживяване, способно да промени живота ти. Ако трябва да се изразя по-технически, това е група, в която влизат между десет и трийсет души, и двама или повече терапевти (обикновено са трима или четирима), готови да работят заедно в рамките на един уикенд, с цел да опознаят себе си и начина, по който общуват с околните.

Какво правим? Как го правим?

Всяка група е уникална, затова най-добрият съвет, който мога да ти дам, е: участвай.

По време на гещалтсеансите се работи върху всичко: от думите до жестовете. От конкретното до мечтите. От действителността до отиграването на чувства и ситуации.

Целта е да се повиши способността ни да осъзнаваме (да чувстваме, преживяваме, предусещаме, да си представяме).

Преди горе-долу година Патрисия, която вече е психоложка, участва в една такава група и описа преживяването в дипломната си работа.

Може би, вместо да ти го разказвам с мои думи, е по-добре да чуеш нейния разказ за това, което е преживяла.

Приготвих си чантата, следвайки заръките на Хорхе: удобни дрехи, възглавница и одеяло. Чувствах се така, все едно тръгвах на път. Групата за срещи се събираше в дома на Хорхе, нашия терапевт.

Когато пристигнах, всички се бяха събрали (поне аз така помислих) и седяха на пода върху донесените от тях възглавници и одеяла. Още пазя спомена за стотици цветове, форми, лица и очи, както и за топлотата, която ме обгърна и започна да измества тревогата ми. Когато седнах, тя вече бе изчезнала, заместена от усещане за спокойствие. Преживяването беше почти мистично. Музиката се усили и ни възложиха първата задача: „Огледайте околните и позволете те също да ви огледат“.