Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Повтарям: поведението ми винаги е алопластично, автопластично или описателно. Няма друга възможност. Не искам да мислиш, че говоря за поведение, което е „по-положително“ или „по-нездравословно“. Единственото положително действие е да осъзная истинското намерение, стоящо зад поведението ми.

Алопластичното поведение върви ръка за ръка с темата за манипулацията — манипулацията на околните, разбира се!

Всеки мой опит да провокирам у теб определена промяна, реакция или модификация — без да ти го кажа открито — е равнозначен на манипулация.

Манипулация е да ти кажа: „Студено ми е“, когато искам да те помоля да ми подадеш пуловера.

Манипулация е да вярвам, че ти ме караш да се чувствам зле, вместо да осъзная, че причината да се чувствам така съм аз самият.

Манипулация е да ти казвам, че те обичам, ако единствената ми цел е да те накарам да потвърдиш, че ти също ме обичаш.

Манипулация е да ти задавам въпрос, ако няма да се, доверя на отговора ти.

Манипулация е да продължавам да очаквам, че ще се промениш, вместо да нагодя поведението си към моето собствено недоволство и сам да се отдалеча.

Манипулация е да те обвинявам, че ме манипулираш, вместо да приема, че аз се поддавам на манипулация, че аз позволявам да ме манипулираш.

Манипулация е да общувам с хората, когато им представям друго лице, а не собствения си, истински лик.

В такъв случай… Излиза, че да се манипулира е лошо?

Не става дума за това дали е добро или лошо, а дали служи за нещо.

Според мен всичко зависи от това с кого съм в момента.

Ако говорим за връзка, която се основава на истинска близост, която подхранва съществото ми и е важна за мен, тогава за какво ми е да манипулирам?

За какво би ми послужило (с изключение на това да се почувствам „могъщ“) да правиш това, което искам аз, само защото съм „успял“ да те накарам?

Ако днес си тук с мен и не искам да си тръгнеш, мога да направя ужасна сцена и да заявя, че ми е зле, в резултат на което ти решаваш да останеш. За какво ми е да оставаш по този начин?

Ако си любимата ми жена и аз се държа като истеричен ревнивец, за да ти попреча да общуваш с други хора, за какво ми е твоята „вярност“?

Въпреки това, ние нямаме отношения на близост с всички, които ни заобикалят. Има и нещо друго — в този свят, в който живеем ти и аз, дали е за предпочитане да проявяваме същата абсолютна неподправеност към всеки индивид, който се изпречи на пътя ни?

Не, разбира се!

В една петъчна вечер преди няколко години Перла и аз седяхме в едно заведение на улица „Кориентес“.

Изведнъж забелязах, че е станало девет, и си спомних, че бях обещал на един пациент да му се обадя в този час. Попитах келнера:

— Извинете, има ли обществен телефон в заведението?

— Не, господине.

— Къде наоколо мога да намеря телефон?

— Има един четири пресечки по-надолу, но не знам дали работи.

— На бара няма ли?

— Има, но собственикът не позволява на никого да го използва.

— Благодаря.

Станах и се запътих към бара, докато обмислях как да направя така, че да мога да използвам телефона. Тогава ми хрумна нещо. Извадих лекарската си карта.

— Добър вечер, господине. Вижте, аз съм лекар — показах картата си на човека зад бара — и трябва да телефонирам на пациент. Важно е. Моля ви да ми позволите да се обадя по телефона. (Манипулация!)

— Не работи.

— Имате ли нещо против да опитам?

Ядосан, собственикът извади апарата изпод бара и ми го подаде, докато с другата си ръка (осъзнах това едва по-късно) премести някаква ръчка, за да прехвърли линията към друг апарат.

Вдигнах слушалката и разбира се, не работеше .

Погледнах го с омраза, промърморих саркастично: „Много любезно от ваша страна“ (от което, разбира се, не му мигна окото), обърнах се и тръгнах към масата си…

Едва направил няколко крачки, чух иззвъняването на телефона и се досетих, че собственикът ми бе погодил номер. Обърнах се и се запътих отново към бара.

Когато се приближих, собственикът не се виждаше никъде. Надникнах зад бара. Беше се скрил отдолу и говореше по телефона!

Подпрях се и зачаках…

Идваше ми да го наругая.

Идваше ми да счупя някой стол в главата му.

Исках да го накарам да разбере, че е идиот.

И тогава, в мига, в който той се измъкваше от скривалището и ме гледаше с нещо средно между изненада и страх, аз си спомних, че намерението ми, моето най-важно намерение, беше да използвам телефона…

Гневната ми гримаса изчезна и с най-убедителното си изражение на глупак, казах: