Хорхе Букай - Писма до Клаудия

10. Ти не си важен. Тази заповед идва от родители, които „нямат време“ да се занимават с училището на децата си, с приятелчетата им, с нуждите им. Тези отговорности са прехвърлени върху домашни помощници, баби или просто биват пренебрегвани. Понякога тази заповед се проявява в изключване на детето от семейната действителност („…трябва да говорим за нещо важно, ти върви да си играеш“).

11. Бъди съвършен. Тази заповед е последица от суетността на родителите. Те изискват от децата си високи оценки, успехи в спорта или артистичен талант, за да се гордеят „със самите себе си“ за това, че детето им е толкова добро, способно или интелигентно. В образованието на децата си обръщат внимание или само на отличните бележки, или само на двойките. Първите се награждават, последните се наказват. Всички останали оценки са напълно пренебрегвани. „Какво означава ’много добър’? Голяма работа, ’много добър’ могат да пишат на всеки…“

12. Не мисли. Възможно е тази заповед да е разновидност на „не пораствай“. Тук скритата заплаха е свързана с това детето да има собствени идеи. Различните убеждения са опасни, да се мисли за „определени неща“ (секс, наркотици, свобода) е зловредно. Тази заповед има няколко нива: като се започне от „не мисли за онова, за което мислиш, а за това, което би трябвало да мислиш“, и се стигне до „не мисли за нищо“.

13. Не чувствай. Родителите дават тази заповед, когато се страхуват от собствените си чувства или когато определено чувство е изкоренено от емоционалния им регистър: често това са тъгата или болката, понякога е радостта.

Тази заповед също има разновидности:

„Не чувствай нищо“.

„Не чувствай болка“.

„Не чувствай онова, което чувстваш, а което аз ти кажа да чувстваш“.

Намирам тази последна заповед — дали заради професионална деформация, или защото се среща най-често — за най-непоносима. Боря се срещу нея всеки ден в кабинета.

Сигурен съм, че този списък е непълен и че зверствата, които сме в състояние да причиним на децата, са безгранични; въпреки това, ще дам само един пример, за да онагледя мнението си за възможните сценарии.

Както ти казах, тези заповеди се „програмират“ в децата по начин, който е малко или много неуловим — посредством жестове, движения на тялото, чрез актовете на поощрение или отхвърляне, които упражняваме още преди раждането на детето и които със сигурност материализираме в първата заповед, свързана с избора на името на новороденото.

Всички тези заповеди са причина детето да излезе от детството си (на осемгодишна възраст) с ясна идея за това какво се очаква от него. Детето (и зрелият човек) има нужда да се харесва, да се чувства обичано и приемано. Ето защо чувства, че е най-добре приемано от родителите си, когато изпълнява тези заповеди.

Въз основата на тези заповеди и на собствения си опит детето изгражда сценарий и сюжет за живота си, представляващ неговия собствен отговор на първите години от живота му.

Тези сценарии, разбира се, биват най-различни по продължителност, детайли, жанр, дълбочина и прочее.

Някои сценарии са драматични — с чудовища, преследвания и убийства.

Други са стандартни — със сватба, добра работа, две деца (момче и момиче) и спокойна смърт.

Има и трагични сценарии — със страдание, болка, крушение, лудост и самоубийство (в отговор на заповедта не съществувай ).

И така, излизам от детството си с готов сюжет, запознат с всички необходими подробности, след което се захващам да търся останалите герои, необходими за сценария (спомняш ли си за психологическите игри?).

Но нима сме толкова могъщи, че сме в състояние да определим нещата, които ще ни се случат?

Разбира се, че не!

Въпреки това съм сигурен, че наличието на готов сценарий може да зададе определена тенденция. Това, което задейства сюжета, е механизмът на съзидателното предсказание.

Какво представлява съзидателното предсказание?

Една сутрин Хуан се събужда и застава до прозореца, гледащ към улицата. Отсреща се намира модерната сграда на банка „Рога и копита“, където Хуан има сметка. С изненада забелязва някакво петно върху стъклената фасада и мигом си казва: „Тази банка ще фалира“.

Обезпокоен, излиза от дома си, прекосява улицата и застава пред входа на банката в очакване да отворят, за да изтегли парите си.

Минава Пепе, който работи в близката бакалия.

— Как си, Хуан?

— Добре, при теб как е?

— Какво правиш тук?