Хорхе Букай - Писма до Клаудия

В това се състои разликата между терапевта и духовника.

Духовникът трябва да се съобразява със задължението да налага определен морал, който следва да бъде приеман като норма и мярка.

За разлика от него, терапевтът изхожда — поне би било добре да изхожда — от позицията на откритост и непредубеденост, без предварителен морал и с поглед към действителността на пациента.

Свързвам всичко това с психоанализата.

Струва ми се, че част от човечеството гледа на психоанализата като на някаква нова религия. Има психоаналитици, които се изживяват като духовници (ортодоксални, консервативни, дори реформатори). Те приемат всяка съпротива като ерес или като вероотстъпничество; много от пациентите, които се подлагат на психоанализа, не се различават от последователите на дадена секта, ложа или вероизповедание.

Онова, което класическата религия заклеймява като „грях“, тук е „болест“. Някогашното „божествено изпитание“ днес е „травма“. Бившият „екзорсизъм“ днес е „катарзис“.

В някои моменти Дяволът и несъзнателното То си приличат.

Привържениците на тази нова религия трябва да се молят три или четири пъти седмично в свещения храм, символизирай от кушетката на психоаналитика, от която, разбира се, не могат да видят жреца. Исках да кажа — терапевта.

Подобни опити за установяване на контакт с несъзнателното (буквално „онова, за което нямаме съзнание“) не се различават по нищо от начина, по който нашите прадеди са постигали състояние на екстаз, за да се свържат с „неназовимия“, „непознаваемия“ и „всевишния“ — Бог.

Нека да предупредя наивните:

Терапията не е религия.

Клаудия,

От три седмици не съм ти писал…

Не съм си писал…

Не съм писал…

Всичко започна на 6 юли.

Изведнъж ме прободе силна болка в корема, отдясно. „Храносмилателно разстройство“, казах си аз и не й отдадох особено значение.

Болката продължи, ден след ден, седмица след седмица…

Започнах да се чувствам уморен, потиснат, замаян, отпаднал.

Лекарят предположи, че става дума за проблем с жлъчката (вероятно камъни).

Само за месец отслабнах с шест килограма. Предписаха ми диета и медикаментозно лечение, от което настъпи леко подобрение.

Болката намаля, но не изчезна.

Борех се с нея непрекъснато: успявах да я отдалеча от себе си за миг, но само секунда по-късно се връщаше и започваше да се прокрадва към гърба и слабините.

Направиха ми ехография: „Прегънат жлъчен мехур, леко увеличен черен дроб; без сериозни аномалии“. Вероятна диагноза: възпаление на жлъчката. Лечение — „чакай да ти мине“. Точка. В продължение на още месец бях зле; отслабнах с още три килограма и нямах сили за нищо…

Вчера Аз и Терапевтът ми седнахме да поговорим.

— Какво ти е?

— Не знам.

— Какво чувстваш?

— Зле ми е и чувството е по-различно от всичко, което съм изпитвал досега.

— Боли ли те?

— В момента съвсем леко. Но не е само това.

— Страх ли те е?

— В един момент си помислих, че ме е страх. Близките ми намекваха, че е точно това, но аз не съм съгласен. Мисля, че по-скоро се бяха уплашили те. Не е страх. Виж, никога досега не съм чувствал нещо подобно.

— Опитай се да мобилизираш способностите си за осъзнаване и да се свържеш с усещането. Позволи на въображението си да говори. Сега!

— Спомням си Инес, когато направи аборт… Помня Кристина след развода й… И Тито, когато се запознахме…

— Кое обединява тези хора в моментите, за които говориш?

— Бяха потиснати…

— Е, и?

— Точно така! Депресиран съм! Депресиран! Удивително е как точно в момента осъзнавам, че никога преди не ми се е случвало да съм депресиран — истински, неподправено и напълно.

— Какво изпитваш, когато си депресиран?

— Усещам, че съм съвсем сам и съм тръгнал на дълъг път. По пътя има огромни камъни и дълбоки бездни, които не ми позволяват да продължа… Нямам възможност да направя каквото и да е, нямам сили да повдигна камъните, нито да прескоча пропастите… От векове кретам по този път… Много съм изморен и се питам дали си струва да продължавам. Искам да си представя края на пътя, а единственото, което успявам да видя, е пътечка, която се стеснява и стига до един надпис. Надписът гласи:

ТОВА Е КРАЯТ.

И толкова!

Казвам си, че е невъзможно… Трябва да има нещо повече!

Поглеждам задната страна на табелата. Там също пише нещо.

ТОВА НАИСТИНА Е КРАЯТ.

— Какъв край?

— Краят. Окончателният край.