Хорхе Букай - Писма до Клаудия

— Какъв късмет! Телефонът май се оправи. Сега може ли да го ползвам?

Нямаше къде да се скрие…

— Ама разбира се, докторе. Заповядайте…

Манипулация ли беше това?

Да, чиста манипулация!

Това наричам аз да не изпускат, намерението си от поглед .

Клаудия,

Всички имаме някаква трагична история.

В нея са включени „ужасните“ неща, които е трябвало да преживеем — грижливо подредени, уголемени и архивирани, за да оправдаят най-неприятните ни недостатъци.

Както казва Ерик Берн, трагичната история на живота ни е един тежък „дървен крак“.

Играта на „дървен крак“ е ясно представена от човек с унило лице и жално изражение, на чиито гърди се мъдри следният надпис: „Какво може да се очаква от мен, след като имам дървен крак?“. Кой не е играл понякога на тази игра? Кой не разполага с поне един „дървен крак“, приготвен като удобно извинение, обясняващо това, за което няма друго обяснение освен собствената ни отговорност?

Често ролята ми на терапевт се състои в това да отстранявам дървените крака.

— Какво може да се очаква от мен, след като…

… съм изгубил майка си, когато съм бил съвсем малък?

… никога не съм познавал моите баба и дядо?

… баща ми е алкохолик?

… имам толкова лош късмет?

… съм се родил в толкова бедно семейство?

… родителите ми са били неграмотни?

… съм толкова слаб?

… съм толкова своенравен?

… съм такъв невротик?

… имам толкова трагичен живот?

Научих се да изслушвам „трагичните истории“, докато наблюдавах работата на Алма.

Алма (блестяща, проницателна, ученолюбива, постоянна, грижовна, нежна, чувствителна, находчива) е най-добрият котерапевт, с когото съм работил. Откакто се запознахме (и се избрахме), се събираме два или три пъти в годината, за да провеждаме съвместни съботно-неделни лабораторни групи.

По време на една такава сбирка видях за първи път Алма да използва този подход с един пациент.

Оттогава съм изслушвал и съм работил със стотици трагични истории, първата, от които, разбира се, беше моята. Моята собствена „трагична история“.

Да ти я разкажа ли?

Аз съм по-малкият от двете деца на скромно семейство. Когато съм се родил, семейството ми се е намирало в сериозна парична криза, която продължи през цялото ми детство. Винаги съм подозирал, че родителите ми биха предпочели да имат дъщеря, вместо син. Брат ми, който е роден четири години преди мен, беше много злояд и затова мен ме хранеха от сутрин до вечер. Бях „чудесно“, дебело дете и разбира се, се превърнах в „дебеланкото“ на началното училище, в горния курс и така нататък. На четири- или петгодишна възраст започнах да страдам от еластичен бронхит. Често пъти пристъпите на задух не ми позволяваха нито да спортувам, нито да излизам да играя със съседските деца. Откакто се помня, баща ми работеше без почивен ден, от сутрин до вечер, от януари до декември. Не помня той и аз някога да сме излизали — само двамата. Никога не сме играли футбол, не сме карали велосипеди, не сме ходили на дълги разходки. Спомням си, че веднъж ни заведе на цирк и два-три пъти на въртележка… и толкова. Когато имахме време, нямахме пари. Мама винаги ни е отрупвала с грижи — повече, отколкото бе необходимо. Гледаше да е в течение на всичко и през ум не й минаваше, че човек може да иска да пази тайни от майка си. Когато не ни контролираше, тя готвеше, ходеше пеш до пазара, където стоките бяха по-евтини с едно песо, или колосваше дантелените покривчици, които украсяваха кухненските шкафове. Родителите ми никога не са имали време да седнат и да разговарят с нас за секса, за трудностите в живота или за тайнството на смъртта. Заради прекалената грижовност на майка ми и крехкото здраве на брат ми от съвсем ранна възраст чувствах, че ограбват мястото ми на малкото братче. Винаги съм се чувствал задължен да бъда силният — този, който може всичко, който понася всичко, бунтарят и лудата глава. Домашните наказания се изразяваха във виковете и силните думи на баща ми и в манипулациите на майка ми, които ми насаждаха чувство за вина. Когато станах на четиринайсет години, започнах да работя, за да мога да печеля собствени пари. Докато учех, бях момче за всичко в една канцелария, продавач в магазин за платове и шофьор на такси. Продавал съм чорапи на улицата, обикалял съм от врата на врата, за да предлагам абонаментни карти за санаториум. Бил съм клоун, фокусник, продавач в бакалия и застрахователен агент. Продавал съм записки в университета, чанти, мъжка конфекция и индустриални химически продукти. Бил съм дежурен лекар в спешното и интернист в психиатрична клиника. Преглеждал съм пациенти по домовете, а когато парите не стигаха, напуснах болницата, за да се захвана с продажбата на спортни стоки. Когато бях на петнайсет…