Хорхе Букай - Писма до Клаудия

— Сега бъди баща си.

— (В ролята на баща ми.) Вярно е. Знаеш ли, сине, сега осъзнавам, че ти и аз си приличаме и в това. Защото точно това се случва в момента с теб. Не е ли така?

— Не е ли така?

— Да, така е.

— Кажи на баща си как се чувстваш сега.

— Татко, чувствам, че за теб вече е късно. Чувствам, че е късно да те чакам да получаваш и да ме учиш да получавам. Но за мен не е късно, татко. Искам да се науча да получавам, искам да се науча да приемам подкрепата на другите, да имам равни — не деца, а равни. Колкото до теб, татко, повече няма да те чакам да се научиш да получаваш.

Спомням си нещо, което прочетох навремето и което се отнася за любовта, но мога да го отнеса към даването.

Днес съм пораснал, татко. Искам да ти давам единствено заради удоволствието, което ми доставя това. Не искам да те уча на нищо и няма нищо , на което ти да ме научиш.

Както казва Бари, може би днес съм твой бивш син…

— Какво чувстваш?

— Облекчение, наслада, омиротворение и мъничко тъга.

— Искаш ли да кажеш нещо друго на баща си?

— Да. Че го обичам повече от преди.

— Сбогувай се с него…

— Сбогом, татко…

— Искаш ли нещо друго?

— Не. Благодаря, Фриц.

Клаудия,

Коя е думата?

Честит?

Завършен?

Удовлетворен?

Благ?

Осъществен?

Прекрасен?

Спокоен?

Жълт?

Червен?

Омиротворен?

Приветлив?

Намерен?

Приобщен?

Зрял?

Пораснал?

Весел?

Музикален?

Здрав?

Непобедим?

Силен?

Обичан?

Единствен?

Чувствам, че съм всички тези неща!

Въпреки това знам, че съм: Несретен… Празен… Неудовлетворен… Избухлив… Неосъществен… Ужасен… Неспокоен… Сив… Черен… Нервен… Саможив… Изгубен… Изолиран… Незрял… Инфантилен… Тъжен… Мълчалив… Болен… Невъоръжен… Слаб… Мразен…

Обикновен…

Клаудия,

Днес ще се спра на нещо, за което често говоря в кабинета: разликата между „разбирам“, „вниквам“ и „приемам“. Ето че пак подхващам една от любимите си теми: значението на думите. (Какво ли би казал Лакан 22 22 Жак Лакан (1901–1981 г.) — френски психоаналитик, според когото речта представлява проявление на несъзнателния Аз . — Б.пр. за всичко това?)

Разбирам ми звучи твърде теоретично, твърде интелектуално.

Да те разбера означава да се уверя, че вътрешният ми компютър е способен да разкодира посланието ти; или че поведението ти е достатъчно логично предвид фактите и обстоятелствата — казано другояче, твоето поведение (действие или израз) да бъде напълно оправдано.

Вникването отива по-далеч. Компютърът не участва. Участва способността ми да „съпреживявам“. В този случай се идентифицирам и се чувствам способен да усетя онова, което казваш, чувстваш или правиш.

А приемането? — ще попиташ. Приемам означава да осъзная, че си тази, която си. Може да не съм в състояние да те разбера, може да не мога да вникна в теб. Но ако те приема — дори и да не те подкрепям, дори и да нямам какво да споделя с теб, — няма да поискам да се промениш, да станеш друга.

В резултат на всичко това се променя измерението на думата отхвърляне .

Моето отхвърляне може да се превърне в начин да те приема. Значението на това приемане е, че няма да изисквам от теб да се промениш, да си различна и да имаш друго поведение, за да остана с теб.

Възможно е с приемането си да казвам: „Поведението ти не ми харесва, не съм съгласен с това, което правиш или мислиш, не искам да споделям нищо със съществото, което си; иди си или по-добре ще е да си ида аз. Но не искам от теб да се промениш, не и заради мен, не и за да ме задържиш, не и за да останем заедно. Продължи да бъдеш тази, която си, и ако искаш, потърси някого, който ще те обича такава, каквато си. Тъй като те приемам, с приемането си аз те отхвърлям“.

С неприемането си, от друга страна, казвам: „Толкова много те обичам! Нека не се разделяме, но ще се наложи да промениш някои неща. Трябва да престанеш да бъдеш такава, каквато си. Ако искаш да бъдеш с мен, трябва да се постараеш да промениш едно, друго или трето. Така ще останем заедно и ще бъдем щастливи…“

Хрумва ми, че има още един вид неприемане, което също е дегизирано като приемане. Познато е като „идеализиране“.