Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Така растем, с тези послания.

С тези послания се превръщаме в зрели хора. Извинявай, исках да кажа, във възрастни хора.

По този начин никога не се научаваме да приемаме онова, което не можем.

Така минава животът ни — криейки се, отричайки и избягвайки чувството на безсилие.

Да кажем, че срещна човек, чието поведение не ми харесва. Говоря с него, но той не променя поведението си. Усещам се безсилен и не понасям това чувство. Тогава започвам да му крещя.

Но това не е достатъчно, за да го накарам да се промени. Наистина не понасям да се чувствам безсилен. Тогава го обиждам.

Не става. Той продължава, както си знае. Моето безсилие не ме напуска. Тогава го удрям и ако безсилието все още не си е отишло, го убивам. Продължавам да се чувствам безсилен… Тогава… Тогава слагам край на живота си.

Пълна лудост, нали? Да, лудост е.

Но нима не е този механизмът, според който родителите вдигат ръка на децата си?

Когато в спешното отделение на болницата докарват деца с рани, синини и понякога сериозни контузии, предизвикани от родител, това какво е? „Възпитателен стимул“? „Коректив“?

Когато при някое улично пререкание единият от противниците извади оръжие и нападне човека насреща, това какво е? „Ексцесия, предизвикана от нажежени страсти“?

Когато някой се откаже от живота си и скочи през прозореца, това какво е? „Протестен акт“?

Нищо подобно.

Убеден съм, че тези и всички останали прояви на омраза, които тровят света ни, са резултат от нечия неспособност да се примири със собствената си немощ. Те са проява на абсолютното отричане на действителността — действителност, според чиито закони не сме всемогъщи .

Предлагам ти сама да наблюдаваш този механизъм.

Следващия път, когато се изправиш лице в лице с нечие враждебно поведение (поведение разрушително, жестоко, нараняващо или вредно), се вгледай в себе си. Потърси скритото си безсилие. И когато го намериш, когато узнаеш какво не приемаш, какво не можеш да промениш, опитай да приемеш, че не можеш. Осъзнай, че дори и да можеш, вероятно няма да стане в този момент, нито по този начин. Приеми безсилието си.

Когато го направиш и се върнеш в действителността на конкретния момент, може би ще установиш с изненада, че враждебността ти е изчезнала.

Най-интересното е, че много пъти, когато сам мина по този път и се откажа от враждебното си поведение, виждам как човекът отсреща вече е по-склонен да ме изслуша. Така се появява допълнителна възможност за взаимодействие, която дотогава е била извън обсега ни, тъй като другият е бил твърде зает да използва цялата си енергия, за да се защитава от мен, и не му е оставало място да направи крачка назад и да се погледне отстрани.

Недей обаче да бъркаш враждебността с агресията.

Отново се хващам за думите ли? Да, отново.

Мила Клаудия,

Агресия идва от латинската дума aggression и означава „нападам, връхлитам; настъпвам към“.

Враждебност идва от hostilitas , чието значение е „неприятел, противник“. Истина е, че враждебното поведение представлява агресия в смисъла на „настъпление към“. Но не всяка агресия е враждебна.

Специфичната функция на враждебността е да уязви, нарани или срази другия. С една дума, да го унищожи.

Агресивността обаче може да бъде съзидателна. Нападението представлява деструктуриране. Както казва Пърлс: „Когато се храним, режем храната на късове, преди да я поднесем към устата си. В устата я раздробяваме на още по-ситни парченца и я сдъвкваме с помощта на зъбите. Слюнката съдържа ензими, благодарение на които започва храносмилателният процес, който след това продължава в стомаха. Там храната попада под силното действие на солната киселина, която я разгражда, докато движенията на стомашната мускулатура подпомагат действието на киселината. Какво би станало, ако някой от нас спре всякакво агресивно поведение, включително безспорно агресивните действия — като рязане, хапане, дъвчене, киселинно разяждане, смилане и прочее? В резултат на това ще изхвърляме всичко във вида, в който сме го погълнали. Храносмилателната ни система трябва да разгради храната, за да може да асимилира полезните й съставки“.

Най-важното е, че ако се откажем от тази агресия към външния свят (храната), организмът ни ще потърси енергия от собствената си материя. Ще започнем да унищожаваме собствените си тъкани, за да използваме хранителните им вещества.

Излиза, че деструктуриращата агресия представлява част от „механизмите на инкорпориране“. В този смисъл психическият метаболизъм повтаря храносмилателния метаболизъм.