Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Ранк посвещава на този проблем повече от десет години. След него обаче изниква нов: този път свързан със съперничеството и враждебността на индивида (появата му съвпада със следвоенния период). С помощта на Карен Хорни 25 25 Немска психоложка (1885–1952 г.), чиито теории оспорват редица традиционни фройдистки понятия, сред които теорията за сексуалността. — Б.пр. и други изтъкнати умове от онова време е намерено успешно разрешение и на този въпрос.

Между 1955-а и 1965-а конфликтът се премества към вътрешния свят на индивида: човекът открива тщеславието си. След като се разделя с нуждата да властва и се изправя пред очевидния провал на индустриалното общество и неговото обещание за щастието на „имането“ (Ерих Фром), индивидът осъзнава, че то не гарантира щастие. Открива вътрешния си вакуум и въпросът добива много по-конкретно значение. Няма как да се избяга от действителността на очевидното и виртуози като Карл Роджърс и Ерих Фром поемат проблема в ръцете си.

Както може да се очаква, следващият завой е резултат от разрешаването на предишното предизвикателство. Малко след като е сложен край на конфликта Аз-Аз и опитите за противопоставяне, индивидът открива трудностите на съжителството с желанието и чувството.

Тук се появяват Фриц Пърлс и тезата му, че съществуват два начина да установим контакт със света. Единият е интелектуален, логичен, рационален: мисленето . Другият е вдъхновен от преживяванията, чувствата и интуицията: осъзнаването .

С предимството, което дава на втория от тези два начина, гещалттерапията се стреми да възстанови способността за осъзнаване на индивида, без да се налага той да пресмята логично действията си. Психодрамата на Морено и трансакционният анализ на Ерик Берн са различни прояви на това намерение.

Стигаме до осемдесетте години, когато — поне според мен — основните проблеми на човечеството правят нов завой и се изправяме пред поредното изпитание: общуването.

С това далеч не искам да кажа, че вече никой не страда от проблеми със сексуалността, от малоценност или съперничество. Това, което имам предвид, е, че липсата на общуване (изолираност, ритуалност, егоизъм, повърхностност) е в основата на всички предизвикателства пред работата ни на терапевти.

Може би скоро ще се роди нов гений, който ще се заеме с този въпрос, но нека не забравяме, че докато това стане, можем да разчитаме на Пичон Ривиер 26 26 Енрике Пичон Ривиер (1907–1977 г.) — аржентински психиатър от швейцарски произход, смятан за един от пионерите на психоанализата в Аржентина. — Б.пр. , Пърлс, Берн, Морено и стотици други, които са ни завещали безценни похвати за работа върху тези проблеми.

Какво представлява общуването?

Общуването е установяване на връзка с другия. Другият, който — поради факта, че е друг — е различен.

Иначе казано, много е важно да бъдеш различен, за да можем ти и аз да се срещнем и да общуваме. Свързваме се посредством различията си, не чрез приликите си.

Какво имам предвид ли?

Нека си представим, че ти и аз сме напълно еднакви.

Да си представим, че между нас двамата не съществува никаква разлика и че е невъзможно тя някога да се появи.

В такъв случай какво мога да ти кажа, което ти вече да не знаеш? Какво можеш да ми дадеш ти, което все още да не съм виждал? Как можеш да провокираш някакво мое израстване? Каква различна идея за живота би ми донесла, ако ти и аз сме еднакви?

Това, което се случва в тази хипотеза, е, че ти и аз не сме две същества, а едно: ето защо между двама ни не съществува общуване.

Това ме отвежда към въпроса за границите.

Затварям очи и си представям теб, протегнала ръка към мен, с разтворена длан и разперени пръсти. Допирам моята длан до твоята… Между ръцете ни съществува граница, която е определена от повърхностния слой на кожата ни.

Въпросът ми е: Тази граница събира ли ни, или ни разделя?

На пръв поглед изглежда, че ни разделя. И все пак в това положение се намираме по-близо един до друг, отколкото ако бяхме, да кажем, в различни стаи.

Нека подходя към въпроса по друг начин: Границите събират ли ни, или ни разделят със съседните държави?

Парадоксалният и ясен отговор е: Границите ни събират и ни разделят.

Спомням си как се изненадах, когато открих, че испанската дума cerca означава както „наблизо“, така и „ограда“, която е един от атрибутите на разделението.

Когато съм способен да поставя ясни граници във връзката ми с другите; когато намерението ми не е да стана като теб, а да се приближа до теб от позицията на нашите различия; когато не възнамерявам да те нападна и още по-малко да ме нападнеш ти; когато знам докъде да стигна — тогава и само тогава вярвам, че съм в състояние да общувам с теб.