Хорхе Букай - Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)

Привечер, когато тъмничарят му занесъл последната вечеря, шивачът поклатил глава и промълвил: „Горкият цар“.

Пазачът избухнал в смях:

— Горкият цар? Горкият ти. Още утре главата ти ще се окаже доста далече от тялото ти.

— Не разбираш — казал шивачът. — Кое е това, на което царят ни държи най-много?

— На кое държи най-много? — рекъл пазачът. — Не знам. На народа си.

— Не бъди глупав. Имам предвид нещо наистина важно за него.

— Съпругата му?

— По-важно!

— Диамантите! — Тъмничарят си мислел, че е отгатнал.

— Кое е това, което нашият цар смята за по-важно от всичко друго на света?

— Знам отговора! Мечокът му!

— Точно така. Мечокът му.

— Е, и?

— Утре, когато палачът приключи с мен, царят ще е загубил единствената възможност мечокът му да проговори.

— Дресьор на мечки ли си?

— Стара семейна тайна… — отговорил шивачът. — Горкият цар…

Пазачът, който искал да спечели благоволението на царя, се втурнал да му разкаже какво е научил.

Шивачът умеел да учи мечките да говорят!

Царят бил очарован. Изпратил да доведат незабавно шивача и когато той се изправил пред него, заповядал:

— Научи мечока ми на нашия език!

Шивачът навел глава.

— С радост бих се подчинил, царю, но да се научи един мечок да говори е нелека задача, която изисква време… За съжаление, времето е това, с което най-малко разполагам.

— Колко време трае обучението? — попитал царят.

— Зависи от интелигентността на мечока…

— Той е много интелигентен! — прекъснал го царят. — Всъщност мечокът е най-интелигентният от всички мечоци в Русия.

— Добре. След като мечокът е интелигентен… и има желание да се учи… смятам… че обучението ще продължи… ще продължи… не по-малко от… две години!

Царят помислил за момент.

— Добре. Изпълнението на присъдата ти ще бъде отложено с две години, докато обучаваш мечока. Започваш утре! — наредил царят.

— Царю — казал шивачът. — Ако заповядаш на палача да отсече главата ми, утре ще съм мъртъв и семейството ми ще успее все някак да преживява. Но ако отложиш присъдата ми, няма да имам време да се занимавам с мечока ти… Ще трябва да работя като шивач, за да изхранвам семейството си…

— Не се тревожи за това — казал царят. — От днес нататък и в продължение на две години ти и семейството ти ще сте под царска протекция. Ще бъдете обличани, хранени и образовани с царски пари и нищо, което ви е нужно или което желаете, няма да ви бъде отказано… Обаче, ако след две години мечокът не говори… ще се разкайваш, че дори си помислил за това предложение… Ще се молиш палачът да те е убил… Разбираш, нали?

— Да, твоя милост.

— Добре. Стража! — извикал царят. — Нека заведат шивача у дома му с придворната каляска. Дайте му две торби злато, храна и подаръци за децата му. Сега вън!

Шивачът започнал да отстъпва заднишком, като не спирал да се кланя и реди благодарности.

— И не забравяй — казал му царят, докато сочел с пръста си към него. — Ако след две години мечокът не говори…

Когато всички в дома на шивача оплаквали загубата му, главата на семейството пристигнал с царската каляска — усмихнат, ликуващ и с подаръци за всички.

Съпругата на шивача не можела да дойде на себе си от изненада. Мъжът й, когото няколко часа по-рано откарали в килията, сега се връщал триумфиращ, заможен и радостен…

Когато останали насаме, шивачът разказал на жена си за случилото се.

— Ти си луд! — извикала тя. — Да научиш царския мечок да говори! Ти, който дори не си виждал мечок отблизо. Луд си. Да научиш мечок да говори… Луд си, безумец…

— Спокойно, жено, спокойно. Виж, утре по изгрев-слънце щяха да ми отрежат главата, а сега разполагам с две години. За две години могат да се случат толкова неща…

— За две години — продължил шивачът — може да умре царят… Мога да умра аз… И най-важното: може мечокът да проговори!

Вървя по пътя си.

Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята.

От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида.

От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина… И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка.

Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока.

Поглеждам фигурата: жена е. Красива.

Тя също ме вижда. Заглежда се.

Поглеждам я отново.

Усмихвам й се… Усмихва ми се.