Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Райнер попримига.

— Екзотична ли? — усъмни се той.

— Да, екзотична — отвърна тя уверено.

Кардинал Виторио беше умрял и Райнер вече не ходеше толкова често в Рим. Сега идваше в Лондон. Отначало Джъстийн беше толкова доволна, че не чувствуваше нужда от нищо повече освен от приятелството, което той й предлагаше. Но като минаваха месеците, а той нито с поглед, нито с дума не намекваше за някогашната им връзка, тя започна леко да се дразни, а после и да се тревожи. Не че искаше тази връзка да се поднови, внушаваше си тя непрекъснато: с това беше свършено завинаги и тя не изпитваше нито желание, нито нужда. Не позволяваше и на мислите си да се задържат дълго върху онзи образ на Рейн, който бе погребала така дълбоко, че й се явяваше само в издайническите сънища.

През първите няколко месеца след смъртта на Дейн й беше много тежко да устоява на копнежа си да отиде при Рейн, да почувствува близостта му с тяло и дух, сигурна, че той ще откликне. Но не можеше да си го позволи, като си представяше как над лицето му ще тегне сянката на Дейн. Редното беше да го забрави, да се мъчи да угаси и последната искрица желание към него. И с течение на времето й се струваше, че е успяла да го изолира от живота си напълно — с тяло, изпаднало в пълна апатия, и със съзнание, накарано да забрави.

Но ето че Рейн се бе върнал и всичко това ставаше много по-трудно. Езикът я сърбеше да го попита не си ли спомня и другото — нима може да го забрави? За себе си беше сигурна, че е приключила с тези неща, но би била много поласкана да чуе, че с него не е така — при условие, разбира се, че тези неща за него са свързани с Джъстийн и само с Джъстийн.

Празни надежди. Рейн не приличаше на човек, който би страдал физически или душевно от несподелена любов, а и не показваше с нищо, че иска да се върне към онзи период от живота им. Искаше да са приятели и й се радваше като на приятелка. Отлично! И тя това искаше. И все пак… дали е забравил? Не, не е възможно и дявол да го вземе, ако е забравил.

Вечерта, когато такива мисли занимаваха Джъстийн, нейната Лейди Макбет — новата й роля за сезона — беше някак особено ожесточена: не както я играеше обикновено. След това тя не можа да спи добре, а утрото донесе писмо от майка и, което я изпълни със смътно безпокойство.

Мама вече не пишеше често — доказателство, че отдавна са се отчуждили една от друга, — а и редките й писма звучаха някак пресилено, безжизнено. Това писмо обаче беше съвсем друго: в него се долавяше старостта, дълбоко загнездената умора, която изтласкваше над повърхността от общи приказки по някоя и друга дума. Това не се понрави на Джъстийн. Остаряла е. Мама е остаряла!

Какво ли става в Дройда? Дали мама не се опитва да прикрие някаква сериозна тревога? Дали не е болна баба? Или някой от вуйчовците? Или, не дай бог, самата мама? Цели три години не беше виждала никого от тях, а за три години могат да се случат много неща, ако не на самата Джъстийн О’Нийл, то на другите. И след като нейният живот беше скучен и в застой, това не й даваше право да смята, че и с другите е така.

Тази вечер Джъстийн нямаше представление, а й оставаше да играе Лейди Макбет само още веднъж. През деня часовете се точеха непоносимо бавно и дори мисълта, че ще вечеря с Рейн, не я радваше както обикновено. „Приятелството им е безполезно, лишено от смисъл, вяло“ — мислеше си тя, докато нахлузваше оранжевата рокля, която той най-много мразеше. Консервативен стар глупак! Като не я харесваше, поне можеше да се примири с нея такава, каквато е. Докато оправяше ниско изрязаното деколте върху малките си гърди, тя улови погледа си в огледалото и тъжно се засмя. Истинска буря в чаша вода! Държеше се точно като жените, които най-много ненавиждаше. А може би беше съвсем просто. Уморена е, има нужда от почивка. Слава богу, че идва краят на Лейди Макбет! Но какво ли става с мама?

Напоследък Рейн прекарваше все повече време в Лондон и тя се възхищаваше колко му е лесно да пътува между Бон и Англия. Е, частният самолет го улеснява, разбира се, но все пак това е изтощително.

— Защо идваш при мен толкова често? — попита го тя ненадейно. — Всички клюкарски рубрики във вестниците са във възторг, но понякога се чудя дали не ме използуваш просто като оправдание да идваш в Лондон.

— Вярно е, че от време на време те използувам и като прикритие — отвърна той невъзмутимо. — С теб хвърлям доста прах в очите на някои хора. Но ако идвам при теб, то е, защото ми е приятно. — Тъмните му очи замислено се вгледаха в лицето й. — Много си умърлушена тази вечер, херцхен. Грижи ли имаш?