Робер Мерл - Малвил

Ставам и се отдалечавам от масата. Поразен съм. Нареждам да се направи разузнаване на охраната на Ла Рок призори, а същия ден вечерта, в здрач, Ла Рок бива превзет, но не от нас! А ако не ми беше дошло на ум тази сутрин да хвана пленник въпреки Мейсоние, който искаше да се зачитат моите глупави разпоредби, щях да се явя тази сутрин пред стените на Ла Рок заедно с другарите си и с увереността за лесна победа. За нещастие имам богато въображение: виждам как ние стоим на открит терен, заковани на място от унищожителния огън на седемнадесет бойни пушки.

Усещам, че краката ми треперят. Слагам ръце в джобовете и като обръщам гръб на масата, отивам към прозореца. Отварям широко и двете му крила и дишам учестено. Мисля, че пленникът ме гледа, затова се мъча да възвърна спокойствието си. Животът ни е зависел от някаква незначителна случайност, всъщност — две случайности: едната — нещастна, другата — щастлива, при което втората е унищожила първата. Вилмен превзема градеца в навечерието на деня, в който ще го нападна, а аз пленявам един от неговите хора няколко часа, преди сам да тръгна в атака. Че животът ти зависи от такива абсурдни съвпадения — ето какво те прави скромен.

Сядам пак на мястото си с непроницаемо лице и казвам кратко:

— Продължавай!

Ерве ни разказва завземането на Ла Рок. Привечер Бебел се явил сам пред южната врата, бил преоблечен като жена, с вързопче в ръка. Човекът, който пазел на кулата — по-късно ще научим, че е бил Лануай, — го пуснал да влезе, а щом Бебел установил, че Лануай е сам, прерязал му гърлото. След това отворил на другите. Градчето паднало без нито един изстрел.

Тогава Мейсоние иска думата и аз му я давам.

— Колко бойни пушки имате? — пита той пленника.

— Двадесет.

— И много муниции?

— Да, така мисля. Пести се, но не много.

Ерве продължава:

— Принципът на Вилмен е да разполага винаги с двадесет души за тези двадесет пушки.

По желание на Мейсоние Ерве описва подробно бомбохвъргачката. Като свършва, казвам:

— Има нещо, което трябва да уточниш. Двадесет ли сте или седемнадесет?

— По принцип сме двадесет. Но след Фюмел загубихме трима души. Останахме седемнадесет. Всъщност сега не сме вече седемнадесет, ти уби един: шестнадесет! И като плени мен: петнадесет!

Не можем да се лъжем по тона му: много е доволен, че е между нас.

Казвам след малко:

— Този Морис, който бил вербуван заедно с тебе, отдавна ли го познаваш?

— Отдавна! — отговаря Ерве и се оживява. — Той ми е другар от детинство. Прекарвах ваканцията си при него, когато бомбата избухна.

— Обичаш ли го?

— Съмняваш ли се? — отговаря Ерве.

Гледам го.

— Тогава не можеш да оставиш той да е в един лагер, а ти — в друг. Не е възможно. Виждаш ли се да стреляш по него, ако Вилмен ни нападне?

Ерве се изчервява и в погледа му се четат две неща: щастлив е, че му давам основание, за да може да се сражава рамо до рамо с нас, и се срамува, че е забравил Морис. Удрям лекичко с длан по масата.

— Ще ти кажа какво ще направиш, Ерве. Ние ще те пуснем.

Той подскача. Не е имало пленник, толкова нерадостен при мисълта, че ще бъде освободен. С крайчеца на окото си забелязвам различни движения и у другарите ми.

Гледам Ерве. Кръвта се е оттеглила от лицето му. Казвам:

— Нещо не е в ред ли?

Той поклаща утвърдително глава. После казва задавено:

— Ако ме пуснеш, без да ми върнеш пушката, все едно, че ме осъждаш на смърт.

— И за това съм помислил. Преди да тръгнеш, ще ти върнем оръжието.

Ново раздвижване. Правя се, че не ги забелязвам.

— Ето какво ще направиш. Няма да казваш, разбира се, че са те пленили. Ще кажеш, че другарят ти е бил убит, когато си е показал главата над оградата, и че ти си избягал под град от куршуми. — Добавям: — Ще кажеш, че според тебе е стреляно от главната кула.

Никак не държа Вилмен да заподозре преди нападението си съществуването на малкото прикритие на хълма на Седемте бука .

— Запомни, това е важно!

— Ще запомня — отговаря Ерве.

— Така. Значи, при първа възможност ти и Морис…

— Няма нужда да ми правиш чертеж — прекъсва ме Ерве.

— Последен въпрос, Ерве: как дойде от Ла Рок?

— Ами по шосето — отговаря Ерве поучудено. — Има ли друг път?

Не му отговарям. Това е. Няма какво повече да си кажем. Ерве чака. Разглежда наоколо с черните си чувствителни и откровени очи. Острата брадичка му прилича. Прави го по-улегнал и по-възрастен. Той ни оглежда, гледа старата Мену — веднага е почувствувал слабостта, която тя изпитва към него, — прозорците с пречки, трофейните оръжия между прозорците, монументалната камина. Адамовата му ябълка се движи в гърлото му и макар че умее да се сдържа, аз знам добре, че това момченце — защото той е момченце — е силно развълнувано. И че се страхува само от едно: да не изгуби хората, които вече са го приели като свой. Да не изгуби Малвил.