Робер Мерл - Малвил

С мъка си поемам дъх. Гледам я. Не смятах, че е толкова красива. Навярно очите ми са се изменили. Сега я виждам чаровна в безредието. В същото време чувството ми за нравственост изплува и аз й казвам укоризнено, но без особена острота в укора:

— Защо направи това, Кати?

Малко е вяло. И малко лицемерно, тъй като, каквото е направила, не го е извършила сама.

Тя веднага ми отговаря буйно и радостно:

— Първо, ти ми харесваш, Еманюел, колкото и да си стар (благодаря). Вярно, освен Тома, ако трябва да ви класирам, бих те сложила веднага след Пейсу (пак благодаря).

Тя замълчава, после вдига глава, а в очите блести малко пламъче.

— Но най-вече исках да знаеш, Еманюел, че Кати не е коя да е. Кати не е някаква „пикла“, както ти смяташе. Кати е жена, и то истинска.

Да оставим настрана сестринския намек (горката Миет). Седнала по турски на кревата, с разпилени коси, зачервени бузи, малка, но пламнала гръд, Кати ме гледа тържествуващо и живите й очи блестят от гордост. Може да изглежда абсурдно, че тя е толкова горда с качествата си на любовница, за които няма никаква заслуга, защото ги има по рождение. Но и ние мъжете — и аз заедно с другите — не се ли гордеем също така с мъжката си сила? И на това отгоре се хвалим и перчим като пауни? И после, всъщност това не е толкова глупаво. Защото от няколко минути аз наистина изпитвам повече уважение към Кати, отколкото преди. Аз също намирам, че тя е „жена, истинска жена“. Ако не беше Тома и това жалко нравствено чувство, което ме измъчва, щях дори да бъда склонен да видя в края на тази следобедна почивка началото на една привичка.

Кой казва, че Кати не била умна? Очите й — тези очи, в които преди малко бях прочел толкова наслада — цялата наслада, която бе изпитала и която се гордееше прехласнато, че ми е дала, — очите й са приковани в моите, следят и проникват последователно във всички мои мисли. Тя вижда — или чувствува, няма значение по какъв начин ме възприема, — че моето пренебрежение към нея е изживяно и че сега стои много по-високо в очите ми. И тя е опиянена. Главата й е отметната назад, устните й са полуотворени, очите сияещи. Тържеството е като вино, което тя налива в гърдите си.

Казвам със задавен глас:

— И все пак, Кати, ще трябва да кажем за това на Тома.

Тази мисъл прелива у мен, но не и у нея. Тя казва с лек смях:

— Хайде, не се тревожи! Остави тази грижа на мен. Не се занимавай с това.

Толкова безочие ме смайва.

— Но, Кати, той ще се засегне, ще се ядоса…

Тя клати глава.

— Не, не. Съвсем не. Той много те обича.

— И аз го обичам — отговарям и се чувствувам неудобно при мисълта, че го казвам в такъв момент.

— О, знам! — виква тя с нещичко от предишната си острота. — Ти обичаш всички в Малвил. Всички, освен мене!

После се поправя с лек гърлен смях:

— Но сега с това е свършено!

Тя става и се оправя. В същото време ме гледа с вид на собственик, сякаш току-що ме е купила от големия магазин на главния град и се връща доволна у дома си, с покупката под мишница. В нейния дом или в моя. Защото собственическият й поглед оглежда сега стаята ми, спира се на писалищната ми маса (снимката на германката!) и още по-продължително на канапето под прозореца. Две малки гримаси отбелязват тези два етапа.

— Най-после — казва тя, — добре, че се заех с теб! Горкичкият ми Еманюел, не може да се каже, че имаш много радости в тоя момент!

Изведнаж очите й пак започват да искрят. Тя ме гледа с блестящи от нахалство очи.

— А за Евелин не си ли се решил още?

Честна дума, тя си мисли, че всичко й е позволено! Разярен съм. Но не, защо да лъжа, не съм разярен. Във всеки случай много по-слабо, отколкото щях да бъда преди. Чудно колко ме е успокоила! Впрочем тя отлично забелязва това и настоява:

— Не ми отговаряш!

Какво искаш да ти кажа? Тя е на тринадесет години!

— Четиринадесет. Видях документите й.

— Както и да е, още е момиченце.

Кати вдига ръце.

— Момиченце? Жена, да! Жена, която много добре знае какво иска!

— А какво иска?

— Теб, разбира се!

И тържествуваща избухва в смях.

— И ще те вземе! Както и аз те взех, господин абате на Малвил!

Тя изстрелва това право в целта, но не побягва: хвърля се на врата ми и ми облизва лицето.

— Виждам, че си разтревожен, Еманюел. Казваш си: свърши вече с дисциплината! С такава лудетина! Успокой се! Точно обратно. Ще видиш! Сега най-после ще разбереш! Истински млад войник! Хайде, оставям те!

Това момиче е огън. Вратата се затръшва. Аз стоя смаян, засрамен и очарован. Мятам около врата си хавлията и слизам един етаж да взема душ и си проясня мислите. Но и след душа мислите ми не са по-ясни. В края на краищата все ми е едно. Едно е сигурно: в продължение на един час не съм мислил за Вилмен и се чувствувам съвсем бодър, изпълнен с вяра и оптимизъм.