Робер Мерл - Малвил

Избухването е циклично. Когато художествената измислица отстъпва мястото си на повторението, аз се намесвам. Тъй като в ролята ми влиза да имам последната дума, казвам намръщено и ядовито:

— Намери ли го най-после тоя конец?

Това нахокване предизвиква кой знае как появата на конеца. Той е тук, на масата. Тя ми го измерва скъпернически, при което озлоблението й постепенно се успокоява и преминава във все по-недоловимо мърморене. Излизам от кухнята с бучащи уши и си мисля, че животът в Малвил продължава ежедневието си, докато ние сме заплашени във всеки момент от унищожение.

— Знаеш ли какво мисля — казва ми Пейсу от горния край на стълбата, като наглася един огромен блок, както аз бих въртял някакво паве; — чувалите трябва да се натрупат така, че да не показват стената, та Вилмен да помисли, че пред него има пясък. Ще си счупи главата Вилмен.

Одобрявам и докато отсъствуваме с Мейсоние, поверявам командуването на Колен, който ще ни придружи до стобора, за да затвори след нас отвора. Много недостоен е този начин да излизаш от един замък, като пълзиш на четири крака, но аз давам пример, ще ми се да свикнем с това. Цяла банда може да нахлуе за един миг през вратата, но не и през тази дупка до самата земя, на чийто затвор от вътрешната страна — забравих да уточня тази подробност — има острие от коса.

Отначало поемаме по пътя за Ла Рок и Тома навярно е много бдителен и добре прикрит, защото чуваме неговото кратко: „Къде отивате?“ — но не виждаме къде се крие. Най-после се показва подобен повече от всякога на гръцка статуя поради голите си гърди и зоркото си и ведро изражение.

— Отиваме да разузнаем прекия горски път. Като се върна, ако искаш, ще те сменя.

— О, знаеш ли, лежа и гледам — отговаря Тома. — По не е уморително от онова, което преди малко си вършил.

Изчервявам се и се чувствувам като зашит жив в кожата на предател.

— Както и да е — отговарям аз, — трябва да ти кажа нещо.

Взех това решение, без то да е узряло, но съм доволен. Няма да се крия зад Кати. Ако трябва да се получи сблъсък, предпочитам аз пръв да го понеса. Махвам лекичко с ръка на Тома и продължаваме с Мейсоние. Дънерите, които в по-голямата си част са овъглени, нямат листа, но храсталаците са се възползували с някаква тропическа стремителност от смяната на дъждове и слънце, каквато имаме от два месеца насам. Никога не съм виждал надлъж и нашир такова изобилие на растителност. Виждам изтравничета, високи до три метра, със стебла, дебели колкото ръка, къпинови храсти като стени, глогови храсти, подобни на дървета, издънки от диви кестени и брястове, които образуват огромни туфи, по-високи от мен.

Мястото, където започва пряката пътека, която води за Ла Рок през гората, не се вижда през този сезон откъм пътя, но аз доста отдавна бях поставил отличителни знаци, така че я намирам съвсем лесно. Често бях използувал тази пътека преди деня на събитието , за да разхождам конете си. Защото тя е богата на мек чернозем, а по нея има и доста нанадолнища, стръмнини и равни места. Поддържал я бях дори всяка година, като махах къпиновите храсти и клоните, които най-много пречеха, макар че гората не е моя. Бях се погрижил също да не разказвам нищо на никого в Ла Рок, да не би Лормиови да си наумят да се разхождат по нея с конете си. Освен това напоследък бях премахнал черните дънери, които я запречваха и ме бяха толкова измъчили при завръщането ми от Ла Рок, когато заедно с Колен отидохме да съобщим на Фюлбер за женитбата на Кати.

Само животните, скрити в земята, са оцелели в съдбовния ден. Освен гарвана Краа, когото не сме видели след изстрела от тази сутрин, няма вече птички и ти потръпваш, като се разхождаш всред гъсталака, без да чуваш птича песен, без да виждаш или да чуваш насекоми.

Вървя напред, вглеждам се в най-малката следа по меката земя, но нищо не забелязвам. Не вярвам също така някой от оцелелите в Ла Рок да познава тази пътека и да я е посочил на Вилмен, защото земеделските стопани в Ла Рок са хора от богати полета, те никога не стъпват, нито пък тръгват с трактор или кола по хълмовете на Малвил. Тази пътека не фигурира и по вече остарелите карти, тъй като е прокарана отскоро от един горски пазач, който извозваше дърва. Така че малко вероятно е Вилмен да тръгне по нея. Но аз държа да се уверя в това, както обяснявам тихичко на Мейсоние след цял час ходене в потискащата тишина на гората.

Не забелязвам нищо подозрително, нито следи от стъпки, нито смачкани стебла, нито счупени клонки; клонките, които видях, бяха смачкани или счупени от конете ни, когато двамата с Колен се връщахме от Ла Рок.