На връщане поставям след себе си няколко белега, за да съм сигурен, когато тръгнем пак по пътеката, че никой друг освен нас не е минавал от тук. За тази цел превивам през нея на височината на кръста едно гъвкаво тънко стебло и го връзвам с черния конец на клонче от другата страна. Пречка, която ще устои на вятъра, но не и на бързо вървящ човек, който ще я скъса, без да се усети. Когато за мой късмет попадна на къпина, не употребявам конец, а използувам неприятната й способност да се увива и закача, така че освобождавам най-дългия филиз и го прекарвам през пътя, където той веднага жадно се вкопчва в най-крехкото клонче.
Това прилича на игрите ни от времето на Клуба ; Мейсоние ми обръща внимание. С тази разлика, че този път облог на играта е нашият живот. Но нито той, нито аз имаме желание да правим толкова драматични забележки. Обратно, и двамата сме на мнение, че трябва да се придържаме здраво в ежедневието. След два часа ходене сядаме да отдъхнем на няколко туфи трева, но така, че да можем да обхванем с поглед пътя към Ла Рок. Обратно, ако някой върви по пътя, не би могъл да ни види — дори и да сме на коне — във вълнообразната зеленина на храсталака. „Да виждаш, без да те виждат“ — би казал Мейсоние.
— Мисля, че ще се справим — казва той.
Като се махне примигването и това, че тясното му лице изглежда още по-удължено поради напрежението, Мейсоние е извънредно спокоен. Тъй като кимвам с глава, без да говоря, той продължава:
— Опитвам се да си представя нещата. Вилмен се домъква с бомбохвъргачката си. С един удар разрушава дъсчената ограда и влиза вътре. Вижда пред себе си чувалите с пясък, мисли, че вратата е зад тях, и стреля. Стреля веднаж, два пъти, без резултат. Разполага с двадесетина снаряда. И, разбира се, няма да ги изстреля всичките. Тогава дава заповед за оттегляне.
Кимвам с глава.
— Точно от това се боя, видиш ли. Ако си отиде, то не значи, че сме се спасили. Напротив. Вилмен е човек от занаята. Щом види, че е попаднал на кокал, ще се върне в Ла Рок и ще започне война от засада.
— Ние можем да му направим контразасади — казва Мейсоние. — Познаваме местността.
— И той няма да се забави да я опознае. Дори и тази пътека, няма да мине много и ще я открие. Не, Мейсоние, стигнем ли до такава война, сигурно е, че ще я загубим. Вилмен има повече хора от нас и е по-добре въоръжен. Повечето от нашите загубени двуцевки не стрелят на повече от 40 метра, а неговите тридесет и шест калибрени пушки повалят човек на четиристотин.
— И повече — допълва Мейсоние.
Понеже мълча, той продължава:
— Тогава какво предлагаш?
— За момента нищо. Мисля.
Когато излизаме отново на пътя за Ла Рок, слънцето залязва, лъчите му са златисти и падат косо.
— Тома!
— Тук съм — отговаря Тома и вдига ръка и с това единствено движение ми открива скривалището си на насипа, извишаващ се над пътя.
Времето е ведро, но докато се запътвам към Тома, махвайки за довиждане на Мейсоние, който се завръща в Малвил, аз не съм ведър.
Тома се е укрил много добре, като е оставил пред себе си сто метра открит път, а оръжието си е положил на два плоски камъка, покрити с трева. Изтягам се до него.
— Мръсно нещо е войната — казва той. — Видях ви отдалече. Дори се прицелих във вас. Можех да ви сваля като цветенца, и единия, и другия.
Благодарим за цветенцата. Ако бях суеверен, щях да си помисля, че началото не е много добро за разговора, който ни очакваше.
— Тома, трябва да ти кажа нещо.
— Е добре, говори! — казва той, почувствувал стеснението ми.
Разказвам му всичко. Всъщност не, не му разказвам всичко. Защото бих искал да не виня Кати. Ето моята версия: Кати е влязла в стаята ми, докато съм спял, навярно за да ми каже нещо. И това е. Не съм могъл да устоя.
Обърнал красивото си лице към мене, Тома ме гледа внимателно.
— Не си могъл да устоиш?
Поклащам отрицателно глава.
— Виждаш ли — казва той с най-спокоен глас, — тя не е толкова лоша. Ти винаги си я подценявал.
И той! Смаян съм, че така приема нещата. Мълча, приковал очи в земята.
— Изглеждаш разочарован — казва Тома, като се вглежда в лицето ми.
— Разочарован не е точната дума. Учуден, да. Малко.
— Защото моето гледище се промени — казва Тома. — Пропуснах да ти го кажа. Спомняш ли си нашия спор в събранието, когато беше довел Миет? Един мъж или много. Защитих против тебе едноженството, ти остана малцинство и много засегнат от това.
Той продължава леко усмихнат:
— С една дума, измених становището си. Намирам, че си прав. Никой не може да вземе жена като негова изключителна собственост, когато има две жени за шестима мъже.
Читать дальше