Робер Мерл - Малвил

Гледам учуден строгия му профил. Мислех, че е все така убеден в правата си на едноженец. А чувам от устата му собствените си разсъждения.

— Освен това — продължава той — аз не съм собственик на Кати. Тя постъпва както иска. Тя е човек. Не ми е обещавала да ми бъде вярна и аз не държа да зная какво е правила днес след обед.

Той приключи с ясен глас:

— Да не говорим повече за това.

Ако не беше тази решеност да не говорим повече по този въпрос, щях да го помисля за напълно равнодушен. Но не е така. Около устните му има някакво неуловимо трептене. Което означава — сигурен съм, — че е предвиждал изневерите на Кати и че се е въоръжил срещу тях предварително с помощта на редица съображения. И то съображения, които е взел от мене. Това е моят Тома, познавам го. Строг, но не нечувствителен. И както съм се изтегнал до него, вперил, както и той, очи в пътя, който трябва да наблюдаваме, изпълвам се със силно приятелско чувство към него. Не че съжалявам за каквото и да било. Но, струва ми се, не може да се сравнява онова, което изживях този следобед, и вълнението, което изпитвам в този момент.

Тъй като ми се струва, че мълчанието продължава твърде много, надигам се на лакът.

— Ако искаш, оставам вместо теб, ти можеш да се прибереш.

— Не, защо — казва Тома, — ти си много по-нужен от мене в Малвил. Ще видиш дали стената е направена, както я беше замислил.

— Да — отговарям аз, — прав си. Но и ти не удължавай карауленето си по здрач. Няма да е полезно. За нощта имаме бункерчето.

— А кой ще е там?

— Пейсу и Колен.

— Разбрано — казва Тома, — по тъмно се прибирам.

Единственият белег за напрежението ни е, че говорим с прекалено нормални гласове, с почти делови тон.

— Довиждане — казвам аз и се отдалечавам — с непринуденост, която ми се вижда неискрена. Впрочем дори и това „довиждане“ обикновено не бих го казал. Не сме толкова учтиви помежду си.

Ускорявам крачките си. Удрям един път по камбаната на оградата и Пейсу идва да ми отвори.

— Е — казва ми той, щом се изправям до него. — Свърши се. Какво мислиш? Виждаш ли стената? И погледни, където и да застанеш отстрани — откъм гробовете или откъм стръмното, — не виждаш тясната й страна. Това не е ли камуфлаж? Не виждаш нито едно камъче, само чували. Ще си счупи главата Вилмен.

Той малко се задъхва, гол е до кръста и все още изпотен, въпреки вечерната прохлада: силните му ръце и издутите по тях мускули са полусвити, сякаш не успява да ги опъне. Виждам зачервените му длани, раздрани въпреки мазолите по тях. Той сияе.

— И виждаш ли — продължава Пейсу, — за един ден! Тая работа ни взе един ден! Не бих повярвал! Вярно, че блоковете бяха дялани и че бяхме шестима. Така де — петима и жените — четири.

Освен двете жени и Тома целият Малвил е там, разглежда стената и се радва на фона на залязващия ден. Застанала отгоре на двете стълби, Кати довършва подредбата на последните чували. Обърната е с гръб към нас.

— Добре е сложена — казва ми Пейсу полугласно.

— Не толкова, колкото сестра й.

— Все пак — продължава Пейсу — може да се каже, че Тома има късмет. И никак не е горда. Разговаря с всички. Сърдечна. Готова винаги да те целуне, чак ми става стеснително.

Виждам го как се изчервява в мрачината. Той продължава:

— Исках да ти кажа, Еманюел. Ако утре се наложи да се бием и рискуваме да бъдем убити, би трябвало тази вечер да дойдем на изповед. Говоря за мен и Колен.

Едрите му ръце въртят и превъртат катинара на вратичката. Не му идва на ум да го сложи на място.

— Ще си помисля.

Но аз нямам време да помисля. Чува се изстрел. Вцепенявам се.

— Отваряй — казвам на Пейсу. — Отивам. Това е Тома.

— Ами ако не е той?

— Отваряй, моля ти се!

Той вдига плъзгащата се вратичка и в момента, когато се вмъквам през отвора, казвам рязко:

— Никой да не стои зад мене!

Тичам с пушка в ръка. Сто метра не е малко. Забавям се на втория завой. Навеждам се и превит одве навлизам в рова. Виждам Тома изправен неподвижен насред пътя, с пушка под ръка. Обърнат е с гръб към мене. В краката му е простряна някаква светла фигура.

— Тома!

Той се обръща, но вече е почти нощ и аз не различавам чертите му. Доближавам се.

Светлата фигура, простряна на земята, е една жена. Различавам полата, бялата блузка, дългите руси коси. На гърдите й има черна дупка.

— Бебел — казва Тома.

— Сигурен ли си?

Виждам го в полумрака, че вдига рамене.

— Веднага го разпознах по описанието на Ерве. И по походката му. Мислеше, че е сам и не се мъчеше да върви като жена.