Робер Мерл - Малвил

Млъква и преглъща слюнката си.

— И тогава?

— Оставих го да ме задмине, после се изправих, опрях се на дънера, който виждаш там, и казах: „Бебел, тая не е много умна.“ Той се обърна, като че ли го беше захапало куче по прасеца, стисна вързопчето си на корема и сложи ръка върху него. Казах: „Ръцете на тила, Бебел!“ и тогава той хвърли ножа си.

— И ти го избегна?

— Не знам. Не зная дали съм го избегнал, или Бебел се е объркал от дървото. По навик, защото се е учил да хвърля ножа в дърво. Във всеки случай удари дървото на няколко сантиметра от гърдите ми. Тогава стрелях. Ето ножа — значи, не съм сънувал.

Претеглям ножа в ръката си и с върха на крака си повдигам полата на Бебел чак до гащите му. После се навеждам и на слабата дневна светлина разглеждам главата. Много красиви черти, фини и правилни, обкръжени от дълги руси коси. По лицето човек би могъл да се излъже. Е добре, Бебел, ти най-после разреши проблемите си. Смъртта направи вместо теб своя избор. Ще те погребем като жена.

— Вилмен е искал да ни направи номера на Ла Рок — казва Тома.

Клатя глава.

— Не е наблизо. Иначе щеше да е вече тук.

По-добре е все пак да не стоим цяла вечност на това място. Бебел ще чака за погребението си. Замъквам Тома тичешком до Малвил. И поставям Жаке да пази на крепостта.

Събираме се всички в кухнята на малката входна крепост, един до друг около масата, силно осветени от лампата, която Фалвина е донесла от жилището. Гледаме се мълчаливо. Оръжието е опряно до стената зад нас, а мунициите пълнят широките джобове на джинсите и работните ни комбинезони. Имаме само два патрондаша и тях сме запазили за Миет и Кати.

Вечерята е проста: домашен хляб, масло, пушено свинско и колкото искаме мляко или вино.

Тома повтаря разказа си, слушан от всички с дълбоко внимание, а от Кати с възторг, който ме пробожда. Тази реакция е върхът… Правя всичко възможно, за да я потисна, но не е лесно.

Общата преценка, когато той свършва, е, че наистина Вилмен и бандата му не са били в околността. Защото, чувайки детонацията и знаейки, че Бебел не е носел пушка, те са щели да попаднат на Тома. Задачата на Бебел не е била да заколи вратаря и да отвори вратата, както в Ла Рок, а да отиде на разузнаване. Както двамата от тази сутрин.

Разговорът стихва и го замества дълго, тревожно мълчание.

В края на вечерята вземам думата:

— Щом се разтреби масата, ако всички са съгласни, ще причестявам.

Съгласие. Тома и Мейсоние мълчат. Докато жените разтребват, Пейсу ме завежда в двора.

— Виж какво — казва той тихо, — бих искал да се изповядам.

— Сега?

— Е да.

Вдигам ръце.

— Но, клети ми Пейсу, твоите грехове аз ги знам наизуст!

— Има един нов — отговаря Пейсу. — И то голям.

Мълчание. Жалко, че е много тъмно, та не мога да различа добре лицето му. Намираме се на петнадесетина метра от крепостта и дори не виждам Жаке на пътеката.

— Голям ли? — казвам.

— Доста — отговаря Пейсу.

Мълчание. Вървим със ситни крачки в тъмното по посока към Родилното .

— Кати ли?

— Да.

— Мислено ли?

— Е, да! — отговаря Пейсу с въздишка.

Измервам тази въздишка. Достигаме Родилното и Амарант, която не ме вижда, но ме усеща, прави с ноздрите си едно нежно „пффф“. Доближавам се и търся с ръка напосоки едрата глава на кобилата, за да я погаля. Тя е топла и мека под ръката ми.

— Много ли е сърдечна с теб?

— Да.

— И те целува?

— Да, често.

— Как те целува?

— Ами… — казва Пейсу.

— Хвърля се на врата ти с две ръце и те обсипва с леки целувки?

— Как знаеш всичко това? — пита Пейсу смаяно.

— И в същото време се притиска до теб?

— Ох, ох, ох — казва Пейсу, — тя не само се притиска! Цялата трепти!

В този момент имам много ясна представа какво би направил Фюлбер, ако беше на мое място. Нелош критерий всъщност е това да се мисли какво би направил Фюлбер в подобни обстоятелства, а да се направи обратното. Ето какво се получава:

— Не си само ти, знаеш ли?

— Какво — казва Пейсу. — И ти ли?

— И аз.

Още малко усилие. Нека изчерпим до дъно антифюлберизма.

— При мен е още по-лошо — казвам аз.

— Още по-лошо ли? — повтаря като ехо Пейсу.

Разказвам му как е преминала следобедната ми почивка. За да говоря, се облягам с гръб до преградката на бокса и Амарант слага главата си на рамото ми. Както говоря, галя с дясната си ръка муцуната й. Без да ме хапе, тя, която има манията да прави тикове, ми хваща леко врата с устните си.

— Така че, виждаш ли — завършвам аз, — ти дойде да се изповядаш, а пък се изповядах аз.