Робер Мерл - Малвил

Ставам от стола.

— Време е, Ерве.

Той става, доближава се до мен и аз отново слагам превръзката на очите му. Всички го изпращаме до малкия замък при входа, а оттам само ние двамата с Мейсоние го съпровождаме до дъсчената ограда. Превеждаме го през дупката. За негово щастие тялото на „стария“ е паднало откъм пропастта, така че не се налага Ерве да се доближава много до него, когато се навежда и запълзява на колене, за да мине от другата страна. Подавам му пушката през отвора и той, като се изправя, ни махва с ръка и същевременно по детски ни се усмихва. Тръгва с широки крачки. Гледам го през шпионката как се отдалечава.

— Май че изгубихме една пушка — казва ми Мейсоние на ухото.

Гледам го.

— Може би ще получим две.

И което е още по-важно: двама бойци. Защото пушките ни с тази на мъртвия сега станаха осем. Освен шестимата мъже имаме с какво да въоръжим Миет и Кати. Не, най-голяма нужда имаме от мъже. Ако Ерве и Морис успеят, Вилмен ще остане само с четиринадесет човека. А при такова предположение — ние ще бъдем десет. А при сражения с пушки броят на хората е от голямо значение.

Това именно обяснявам на събранието, което съм свикал веднага след заминаването на Ерве, във входната крепост, докато Жаке копае гроб за мъртвия от другата страна на стобора, а сто метра по-надалеч Пейсу стои скрит в долната страна на пътя с оръжие в ръка, за да охранява, докато той работи. „И не забравяй, Пейсу, да се криеш — каза Мейсоние. — Да виждаш, без да те виждат!“

Защото Мейсоние е експертът ни. Престараващо се военно лице. Той е комунист с военна подготовка. Навярно е смятал, че откъдето и да идват, познанията са добре дошли. В началото на събранието ни той обяснява, че пушките калибър 36 са в употреба във френската армия от момента на Втората световна война. Че естествено по-късно са направени и други, по-добри, но че все пак тези не са лоши. Колкото до бомбохвъргачката, според него, Мейсоние, тя е изобретена от американците през 1942 година като противотанково оръжие. Това оръжие има точност на попадението до 60 метра. Стените на Малвил не са застрашени — много са дебели. Ако Пейсу беше тук, щеше да каже: „И измазани с вар. Шестстотингодишна вар, която сега е по-твърда и от камък.“

— Обаче стоборът! — казва Мейсоние и клати глава. — И вратата на първата крепост! И подвижният мост на втората!…

Споглеждаме се. Показвам оптимизъм, какъвто ни най-малко не изпитвам.

— Няма проблем — казвам твърдо. — Разбира се, стоборът ще бъде пожертвуван. При всички случаи той е само за камуфлаж и за обявяване на тревога. Дъсчената ограда само ще забави, като принуди врага да я разруши и да се разкрие. Обратно, пред вратата на входната крепост ви предлагам да построим, за охрана, стена от дялан камък, дебела метър и висока три метра. Доста отдалечена от моста, така че да остане място за минаването на човек на кон, а после, добре де, в двора имаме пясък, в избата имаме чували, ще ги напълним и натрупаме, пред стената.

За голямо мое облекчение Мейсоние одобрява, а след техническите му пояснения одобрението му много тежи.

Преди да минем към действия, казвам още няколко думи. Бях взел решение за охраната през последната нощ против мнението на останалите. И много добре направих. Не искам да правя от това капитал, но повтарям: в съпротивата на другарите имаше всъщност недисциплинираност. Също както и съпротивата на Кати — но в още по-голяма степен, — когато я изпратих да охранява крепостта по време на разпита на пленника. Тук си показвам малко зъбите: занапред няма да търпя подобни неща! Като издам някаква заповед, не смятам да си губя времето в спорове с разни пикли!

Ставам. Заседанието е траяло само десет минути и е свършило. Далече сме от някогашното многодумство…

Кати не каза нищо, но ми хвърли един много любопитен поглед. На омраза? На злоба? Съвсем не. Приличаше по-скоро на нещо от рода на: „Пикла ли съм? Добре, ще видиш тогава!“ Но това „ще видиш“ не беше в никакъв случай заплаха. Ако смеех, бих го окачествил по-скоро като обещание.

След изкопаването на гроба и полагането на мъртвия в него, освобождавам от предния пост по пътя за Ла Рок незаменимия Пейсу, замествам го с Колен, тъй като не искам да бъда изненадан в разгара на работата от някакво дневно нападение, макар че го смятам за малко вероятно. Определям две работни групи. Едната — под командуването на Пейсу — му носи на самото място, където ще се строи стената, съвсем готови блокове, от които имаме значителни количества в първата крепост. Другата, съставена от четирима мъже и Евелин, пълни чували с пясък, завързва ги и ги докарва на края на рововете с оглед нареждането им. Имаме две градинарски колички и те няма да спрат да превозват през целия ден.