Робер Мерл - Малвил

Пейсу излезе, хвърли поглед към трупа, руменото му лице побледня; той взе от Мейсоние двете пушки.

— „Спрингфилдът“ ли го нареди така? — запита Пейсу.

Мейсоние не му отговори.

— Ти ли стреля? — продължи Пейсу, като видя „Спрингфилда“ в ръцете на Мейсоние.

Той поклати отрицателно глава.

— Аз стрелях — казах раздразнено.

Опрял длан на гърба на младежа, аз го бутнах напред. Пейсу затвори. Улових пленника под ръка и го накарах да се завърти няколко пъти, преди да тръгнем из зоната без капани. Повторих същото три-четири пъти до входната крепост. Пейсу и Мейсоние вървяха след мене безмълвно. Мейсоние — защото нямаше желание да говори, след като бе изпразнил джобовете на мъртвия, а Пейсу — защото му бях свикал.

На крепостната стена при входната кула две от дървените табла, които затваряха амбразурите на някогашните бойници, бяха отворени и зад тях различих лица. Вдигнах глава и сложих пръст на устата си.

Колен отвори вратата на входната крепост. Изчаках да я затвори, после пуснах ръката на пленника, дръпнах Мейсоние настрана и му казах тихо:

— Заведи пленника в жилището, като го водиш в зигзаг, но не прекалено. И аз идвам.

Когато Мейсоние се отдалечи с пленника, дадох знак на Колен и Пейсу да ги следват на разстояние, но без да говорят.

Двете възрастни жени, Миет, Кати, Евелин, Тома и Жаке слизаха по каменната стълба на крепостта. Дадох им знак да не говорят. Изчаках да дойдат до мене и им казах тихо:

— Тома, Миет и Кати остават на крепостните стени. Евелин — също. Жаке, дай оръжието си на Миет. Ти идваш с нас. Също — Мену и Фалвиница.

— А защо не и аз? — обади се Кати.

— После ще питаш защо — отговори й Тома сухо.

Евелин си хапеше устните, но ме гледаше, без нищо да каже.

— Не е справедливо — казва Кати тихо, но с ярост. — Всички отиват да видят пленника! Само ние — не!

— Именно — казах аз. — Не искам пленникът да ви види: Миет и тебе.

— Значи, смяташ да го пуснеш? — запита Кати живо.

— Ако мога — да.

— Какъв свят! — отговори Кати възмутено. — Ще го пуснат, а ние няма дори да сме го видели!

— Нали виждаш мен! — викнах аз гневно. — Не ти ли стига? Иска ти се да се занасяш с тоя тип? И то с враг на всичкото отгоре!

— А кой казва, че искам да се занасям с него? — пита Кати разярено, със сълзи на очи. — До гуша ми дойде да ми повтарят все това!

Миет, която следеше тази сцена със силно неодобрение, направи нещо неочаквано: стисна изведнаж раменете на Кати с лявата си ръка и сложи длан на устата й. Кати взе да се бори като пума. Но Миет я задържа до себе си обуздана и притихнала.

Забелязах, че Евелин ме гледа. Гледаше ме със скромно и достойно изражение. Виж, тя се подчинява. И без нищо да каже. Позабавих се, за да се усмихна на тази малка лицемерка.

— Идваш ли, Жаке?

Жаке не знаеше какво да прави: бях му казал да остави оръжието си на Миет, а и двете ръце на Миет бяха заети.

— Предай си пушката на Тома — подхвърлям му през рамо, като се отдалечавам.

Чувам, че зад мене се тича. Това е Жаке.

— Винаги е била такава — казва той полугласно, като ме настига. — Дори и на дванадесет години. Все като котка. Така започна онази работа с бащата в Блатото . Но това й послужи за урок. — После добави:

— О, тя не струва колкото Миет! О, не!

Нищо не казвам. Не искам да се поддам на някаква преценка, която би могла да бъде повторена. А и много съм недоволен, Тома разбра, но не и Кати. Не още. Недисциплинираността продължава.

В голямата зала на жилището пленникът е седнал със завързани очи на мястото на Момо — Жаке на долния край на масата с гръб към огнището. Денят вече е настъпил, но слънцето още не е изгряло. Най-близкият до пленника прозорец е полуотворен. Въздухът е топъл. Отново ще имаме хубав ден.

Давам знак на другите да седнат. Те заемат обичайните си места с пушка между краката. Жените остават прави, Фалвиница този път е мълчалива. Време е за закуска и тя е готова. Млякото е сварено, купичките са на масата и хлябът е там, както и домашно приготвеното масло. Чувствувам изведнаж, че ми се свива стомахът.

— Колен, махни му превръзката.

Виждаме очите на пленника. Той силно премига и малко по малко свиква. След това ме гледа, поглежда другарите ми, гледа купичките, хляба, маслото. Харесват ми очите му. Харесва ми също и държанието му. Добре се държи. Бледен, но не разстроен. С изсъхнали устни, но с твърдост в лицето.

— Жаден ли си? — питам най-спокойно.

— Да.

— Какво искаш? Вино или мляко?