Робер Мерл - Малвил

Всичките ни спорове с Кати за предполагаемата интимност между Еманюел и Евелин идват оттам. Кати твърдеше, че Еманюел не е от мъжете, които могат да живеят целомъдрено, след като се е лишил от Миет.

Колен, с когото споделих съмненията си, бе на обратно мнение: „Не е вярно — каза той, — Еманюел може да живее целомъдрено. Като бяхме на двадесет години, лично аз го видях да не се докосва до жена цели две години. Две години. Преди това той си похождаше и после също, и не малко, но през тия две години — нищо. Ако искаш да знаеш мнението ми, имаше едно момиче, което много го накара да страда.“

Той добави: „И после, ти не познаваш Еманюел. Той е човек със съвест. Не би направил такова нещо. Еманюел никога не е бил непочтен с момичетата. По-скоро — обратното. Той не е от хората, които злоупотребяват. Това не. Никога!“

Тогава го запитах какво мисли за положението така, както го вижда. „Той я обича — отговори ми Колен, — но по какъв начин, не бих могъл да ти кажа. Вярно е, че тая работа е малко странна, защото Евелин е като малко мършаво коте, а пък Еманюел с жените досега, колкото повече е имало какво, толкова по-доволен е бил. Чудно е също, че Евелин е на четиринадесет години и че дори не е хубава, като изключим очите. Но да я погалиш, не. Сложи на тая работа кръст. Не му подхожда.“

Трябва да кажа, че впоследствие и Кати се присъедини към това мнение, тъй като, след като си бе поставила за цел да „ги наблюдава“, не бе открила никога нищо, което да докаже подозренията й.

3. Събранието, описано от Еманюел в тази глава, не бе важно само защото отбеляза преминаването ни към „груба нравственост“ , по-приспособена към нашата „нова ера“ ; то направи Еманюел наш военен командир „при крайна необходимост и опасност“. И тъй като такива случаи имаше много през следващите месеци, Еманюел, който беше вече абат на Малвил, пое в крайна сметка всички духовни и временни власти в нашия колектив.

Дали това означава „феодализиране“ на Еманюел и обикновено връщане към феодалното минало? Не вярвам. Според мене духът, в който колективът в Малвил вижда вътрешните си отношения, е напълно съвременен. Съвременна е също непрекъснатата грижа на Еманюел да не предприема нищо, без предварително да е сигурен в нашето съгласие. Без да говорим за самоунижение — изпитвам ужас от тази мазохистка фразеология, — бих казал, че в начина, който Еманюел и всички ние сме възприели непрекъснато да се оспорваме един друг, има нещо, което надхвърля нашето „аз“.

Два дни след посещението на стария Пужес наредих да се извърши призори разузнаване под стените на Ла Рок. Уверих се, че Фюлбер се охранява зле и че превземането на града ще бъде лесно. На двете врати имаше охрана, но помежду им минаваше дълга крепостна стена, която никъде не бе пазена и съвсем не беше толкова висока, че да не може да се изкачи със стълба или още по-добре с въже, снабдено със скоби.

Определих експедицията срещу Ла Рок за следния ден, но противно на общото мнение наредих нощното наблюдение на околностите на Малвил да продължи до зори. След жътвата, тъй като нямаше какво да пазим към Ле Рюн, нощната ни охрана се бе ограничила в едно прикритие, което бяхме изкопали в хълма при Седемте бука , откъдето имаше великолепна гледка към пътя за Малвил и дъсчената ограда.

Тъй като другарите ми проявиха известна колебливост да осигурят през нощта външното наблюдение в навечерието на похода ни срещу Ла Рок, смятайки, че трябва да бъдат бодри за големия ден, реших, за да дам пример, да пазим двамата с Мейсоние.

Няма нищо по-обезсърчаващо от нощна охрана. Най-чиста работа — навик и дисциплинираност. Стоиш там и чакаш да се случи нещо, а в повечето случаи не се случва нищо. Тома и Кати имаха поне възможността да се любят, когато им беше ред да пазят нощем, макар, че прикритието не беше кой знае колко подходящо за това, въпреки старанието на Мейсоние да го подреди. Както при Ле Рюн стените на окопа бяха укрепени със снопчета пръчки. А земята, освен дървената решетка, бе изкопана в наклон с малка канавка, която отвеждаше дъждовната вода надолу по склона по една тръба. Отгоре той не бе покрит само с клони, а и с парче ламарина, на което имаше един пласт земя с тревни туфи тук-там по нея, така както си беше земята след късното избликване на пролетта. А по края бяхме пренесли заедно с пръстта малки разлистени храсти, които не пречеха на погледа, но така добре прикриваха скривалището, че от пътя, водещ към Малвил, бе трудно да го различиш дори и с бинокъл от заобикалящите го овъглени трупи и зелени храсти.