Робер Мерл - Малвил

— Че дори на места трябваше да го нося — казва Пужес. — Като шампион на кросове! На моята възраст! Надявам се — добавя той след драматична пауза, като оглежда присъствуващите, — че днес няма да натикаш така бързо бушона на бутилката, Еманюел, като знаеш през какви мъки съм минал.

— Налей си — казвам аз и бутвам бутилката към него. — Напълно си го заслужил.

— А, дума да няма — казва старият Пужес. — Спомни си, че не е малка работа да минеш през Фожо с колело. А и какво имам да ти разправям, пълна ми е главата с новини. А и краката ми тежат, дето съм карал.

— Ти би трябвало все пак да си трениран — казва старата Мену, — колкото пъти си минавал от Ла Рок до Малжак да гуляеш с твоята уличница.

— Наздраве, Еманюел — казва старият Пужес с достойнство, обаче вътрешно разярен, че Мену му разваля часа на славата.

— Мену — намесвам се със строг тон, — я му дай нещо да похапне.

— Няма да откажа — допълва старият Пужес. — Минаването през Фожо особено ми раздразни апетита.

Мену отваря долапа отдясно на огнището, тръшва една чиния пред Пужес, после отрязва една тъничка филийка пушено и като я хваща между палеца и показалеца си, я метва отдалеч в чинията.

Поглеждам я строго, но тя се преструва, че не ме вижда. Заловила се е да реже на Пужес филия домашен хляб и се старае да я отреже колкото се може по-тънка, тъй като хлябът е пресен. Извършвайки тази деликатна операция, тя си мърмори нещо полугласно. Но тъй като старият Пужес мълчи, тъй като пие първата си чаша с поглед, вперен в бутилката, а, от друга страна, и ние всички също мълчим в очакване на новините, които е обещал, тишината, която цари в кухнята, прави напълно разбираем монолога на старата Мену и аз напразно се мъча да го прекъсна.

— Има хора — мърмори тя, без да ме погледне, — дето човек би казал, че са по-лоши от въшки, щото смучат кръвта на другите. Ще ми кажете: Аделаид не беше кой знае какво нещо и аз съм съгласна. Като вятърна мелница, такава беше. Все пак има едни, дето ги знам, дето бая я използуваха. Отначало, за да си наситят щението, а като клекнаха, за да наситят пиянството си, а онази дърта мръсница сигур не е много забогатяла с такива клиенти!

Старият Пужес оставя чашата си, изправя се и избърсва мустаците си с лявата си ръка.

— Еманюел — казва той с достойнство, — не ща да ти правя упрек, ама би трябвало да попречиш на прислужницата си да се отнася с неуважение към мен под твоя покрив.

— Я го гледай тоя! Сега пък иска уважение! — казва Мену.

Бледа от ярост, че я считат за прислужница, тя запраща филията над масата и кръстосва слабите си ръце на гърдите, като мята към Пужес святкащи погледи. Той обаче се наслаждава едновременно на втората си чаша и на дребната обида; и с едното, и с другото добре си е отмъстил.

— Мену не ми е прислужница — заявявам аз твърдо. — Тя има много качества. Живее при мене, защото се грижи за домакинството ми. Но не й давам заплата. Говоря за преди бомбата, разбира се.

— Дето се вика, домоуправителка е на господин свещеника — казва Колен.

И всички, освен старата Мену, прихват, което разведрява атмосферата.

Възползувам се от това, за да стана и да отида до Мену и да й пошушна:

— Ако продължаваш така, ще те изгоня от кухнята пред всички.

Тя не отговаря. Диша усилено с блеснали очи, стиснати устни, тръпнещи ноздри. С една дума, прави ми удоволствие да я видя такава след всичко, което се случи.

Сядам. Старият Пужес довършва закуската си и третата си чаша. Това взема безкрайно много време. Той пие бързо, но дъвче бавно.

Като изпива и третата си чаша, изчаква и подръпва мустаците си, без да продума, с поглед към бутилката. Отново му напълвам чашата и с едно сухо „щрак!“ затварям бутилката. Той ме гледа през това време, после поглежда пълната си чаша, но не я докосва. Не още. Последната чаша винаги я пие мълчаливо. Значи, сега трябва да заговори. Понеже прекалено се бави, започвам първи:

— Значи, Арман е болен?

Старият Пужес клати глава.

— Не е болен — отговаря с презрението на знаещия към невежата и аз мога да видя по отвратеното му замлъкване, че му е много трудно да ни каже каквото и да било, дори някои вести.

— Та? — продължавам аз сухо, за да му припомня все пак, че има дял в договора.

— Та хич, хич не е хубаво това, дето стана там. — Той се прекъсва за малко и добавя: — Пролята е кръв.

Гледа ни и клати глава.

— Пимон заварил Арман да сваля Анес.

— Насила ли? — пита, побледнявайки, Колен.

— Насила или не насила — отговаря старият Пужес със злост, от която може да ти заскърцат зъбите. — Анес казва, че било насила. Аз не знам нищо, ти, момчето ми, я познаваш по-добре от мене, та сигурно знаеш.