Робер Мерл - Малвил

Кати или Миет нареждат масата, но старата Мену поставя кърпите за ядене. Загрижена за хигиената, за да ги различава, тя им е направила марки, които единствена разпознава. Една сутрин, като сядам на масата, забелязвам с тревога, че някой е сложил на края на масата прибора на Момо и в чинията — една кърпа. Виждам, че и Колен го е забелязал и той ми прави с глава и очи невесели знаци. Освен това Кати е слагала масата и не мога да помисля, че е сбъркала. Впрочем, когато се навеждам, за да я запитам с очи, с показалеца на дясната си ръка тя прави скришом отрицателен знак.

Сега всички са седнали освен Жаке: прав, с отпуснати ръце, със замъглени от мъка златистокафяви очи, той не намира на обичайното си място нищо освен ужасна празнина. Поглежда ме не без смирение, за да ме пита какво може да е извършил, та да го лиша от храна. Цялото му поведение е на добро и преизпълнено с обич куче, което, след като е понасяло злия си господар, е било прибрано от някакво семейство, това семейство го гали и то трепери да не се събуди някой ден, загубило щастието, за което не се смята достойно, и все се пита истинско ли е, или сънува. Не че Жаке намира за несправедливо да го лиша от храна. Щом го правя, значи, е справедливо. И след като се нахраним, той е готов да се залови за работа заедно с нас, с празен стомах. Единственото, от което се бои, е да не би това лишаване да предхожда изгонването му.

Усмихвам му се, за да го успокоя, и точно се каня да се намеся, когато старата Мену му казва с троснатия си тон:

— Прибора си ли търсиш, момчето ми? Ето го.

И с брада му посочва мястото, където сядаше Момо.

Настъпва дълбоко мълчание; смаян, Жаке гледа към мене. Кимвам с глава утвърдително и като минава покрай дългата маса, Жаке отива и сяда на мястото на Момо — той, който изпитва ужас от внимание върху себе си — с мъчителното съзнание, че е прицелна точка на всички погледи.

Тактично Колен повдига веднага един въпрос. Картоните, които закриват траповете в ЗППО и са покрити с пръст, поставят един проблем. Защото, ако вали, те ще се просмукнат, ще изгубят коравината си и ще се вдлъбнат под тежестта на пръстта. В резултат нападателите ще открият тия капани по трапчинките. Пейсу предлага да пробием дупки в картона, та водата да се стича в самата клопка. Мейсоние пък предлага система от две парчета фурнир, поддържани от тънка летва по средата, която да се продъни под тежестта на неприятеля.

Докато следя доста внимателно спора, като се намесвам с по една-две думи, слушам какво става или се казва на долния край на масата. Парализиран от стеснение, Жаке яде, без да каже нито дума, наведен над чинията си, а старата Мену не спира с полугласните си и безапелационни забележки:

— Изправи се! Не прави топчета от хляба, дявол да те вземе! Ще престанеш ли да мляскаш, като ядеш! Къде се намираш! Нямаш ли кърпа, та се бършеш с ръка!

И поразяващото е, че всеки един от тези груби съвети е придружен от името на Жаке, като че ли старата Мену искаше да ни покаже, че не е изглупяла и че няма грешка, макар и Жаке да е въведен в ролята, в която го виждаме съвсем не по своя воля. Още едно доказателство впрочем, че умът на Мену е бистър: диалектът, който Жаке като човек не от тукашния край не разбира, не играе никаква роля в укорите, които тя му отправя.

Четиридесет и осем часа след като завършваме ЗППО и отново започваме уроците по стрелба (включително и с лък) за всички, старият Пужес се появи на старинния си велосипед. Не му хареса никак, че трябва да застане на четири крака, за да премине през оградата. Още по-малко, че му бяха завързани очите, за да премине през зоната с капани. Едва се настани в кухнята на входната крепост и ни даде да разберем, че всичко това трябва да се възнагради. Казвам „ни“, защото вестта за пристигането му се бе разпространила и целият Малвил бе там, дошъл да слуша.

— Абе не е много лесно да стигне човек до тебе, Еманюел — казва той и приглажда бяло-жълтите си мустаци. — И от двата края не е лесно.

Той поглежда около себе си, твърде поласкан от вниманието, обект на което е станал.

— Защото и да излезеш от Ла Рок, е нещо сега, откакто Фюлбер нареди да се пазят и двете врати! Няма да повярваш, ама не може да се разхождаш и по пътя към Малвил. Има наредба, която забранява. Само дето имам право да се разхождам по главното шосе. За щастие аз си спомнях за една пътечка, която води от шосето към тебе. През чифлика на Фожо, спомняш ли си?

— Минал си през Фожо! — възкликвам смаяно. — С колелото!