Робер Мерл - Малвил

Така че аз съм предупреден и като така би било абсурдно от моя страна да ревнувам. Още повече, че оженвайки се за Кати, си присвоих една необикновена привилегия. Когато Еманюел се върна от Блатото с Миет на седлото зад себе си, той също можеше веднага да заяви: „Миет е моя.“ А и Миет не искаше друго. Вместо това Еманюел се дръпна настрана, постави разстояние между себе си и Миет и Миет разбра какво искаше той от нея. Великодушието не дойде най-напред от Миет, а чисто и просто от страна на Еманюел.

В това отношение той се показа мъдър и силен. Не последвах примера му. Като забравих, че съм делил Миет с другарите, аз поисках да имам Кати само за себе си. И в колектив от шестима мъже задържах за моя изгода единствената жена, достойна за това име — казвам достойна, — под предлог, че я обичам.

Разбира се, към нея изпитвам благодарност и приятелски чувства. Но след като началният огън на желанието попремина, обичам ли я? Искам да кажа, обичам ли я повече от Еманюел, Пейсу или Мейсоние? И защо трябва да обичаме една жена повече, под предлог, че спим с нея, отколкото приятеля. Струва ми се, че в този долнокачествен романтизъм има много лъжи и условности.

Друг въпрос: в общество, където броят на жените е много ограничен, обстоятелството, че обичам една жена, дава ли ми правото да си я присвоя? Ако е така, Пейсу, който проявява много силно влечение към Кати, има право колкото и аз да я притежава само за себе си. Що се отнася до самата Кати, ако тя се вслушаше в селските си вкусове, нямаше ли да бъде привлечена по-скоро от Пейсу, отколкото от мен? Имам чувството, че съм се натикал в някакво положение на голямо лицемерие, където самолюбието ми ще загуби перушината си. Кати няма да ми остане вярна, знам го и предварително си забранявам да се ядосвам. Колкото и да е шокиращо това за обичайния начин на мислене, наследен от времето преди — Еманюел е прав: в общност, където всичко се изгражда на основата на взаимната привързаност, връзките между мъж и жена, изключващи всякаква делба, не са вече уместни.

Ще ми се да се върна на отрицателните чувства на Еманюел към Кати. Те създават в Малвил някакво постоянно притеснение. Кати се възхищава от Еманюел и страда, че е толкова малко ценена от него. Тя има впечатление, че той я сравнява непрекъснато с Миет, и то все в неин ущърб. Оттам мисля, е недисциплинираното й и вироглаво държане. Според мен това поведение би изчезнало, ако Еманюел ценеше малко повече Кати като човешко същество.

2. Сега ще говоря за Евелин. По този въпрос искам да бъда откровен, без да стана противен.

Веднага изразявам убеждението си: сигурен съм, че физически между Евелин и Еманюел няма нищо, абсолютно нищо.

Кати дълго бе убедена в противното и ние често спорехме.

Онова, което породи подобни умозаключения, е една съвсем изненадваща случка, станала между нашето завръщане в Малвил и историята с разбойниците, която Еманюел премълчава в разказа си. Не за първи път, както вече бях отбелязал, Еманюел прескача стеснителни за него неща.

Известен е вече ритуалът в Малвил: всяка вечер след седенкуването ни Миет отива и улавя за ръка другаря, когото си е избрала. Ритуал, който, нека кажа, отначало ме дразнеше. Но после, когато чаках с нетърпение да ми дойде редът, свикнах. Сега, понеже съм женен и се радвам напълно на привилегията си — поне за известно време, — той отново ме дразни. Да, знам какво ще се каже. Че човек има два морала според това дали се възползува, или не от деянието, което го скандализира.

Накратко, онази вечер, може би месец след пристигането на Евелин в Малвил, Миет се отправи след седянката към Еманюел и като му се усмихваше нежно, го улови за ръка. Веднага Евелин, която стоеше изправена отляво на Еманюел, мина от дясната му страна и без нито една дума раздели двете ръце с изненадващи за нас сила и решителност. Учудена и огорчена, че Еманюел пусна ръката й, без да се противопостави, Миет не настоя. Тя гледаше Еманюел. А Еманюел не помръдваше и нищо не казваше. Той разглеждаше Евелин с извънредно голямо внимание, сякаш искаше да разбере постъпката й, която впрочем беше очевидна за всички. И когато Евелин сграбчи с „ръчичката“ си ръката, която бе освободила, Еманюел не се възпротиви.

Не съм забравил погледа, който Евелин хвърли тогава на Миет. Това не беше поглед на дете, а на жена, който казваше по-ясно от всякакви думи: той е мой.

Не може да се отгатне какво помисли Миет при тази случка. Тя обаче не направи никакъв коментар. Когато редът на Еманюел отново дойде, тя го отмина и Еманюел не изглеждаше да е забелязал това.