Робер Мерл - Малвил

Оставих бинокъла и казах на Мейсоние тихо и отривисто:

— Ще сваля ниския и ще се опитам да пленя високия.

— Не беше такава уговорката — отговори Мейсоние.

— Променям първата заповед — отвърнах веднага рязко.

Погледнах го и макар че моментът никак не беше за шеги, наду ме изведнаж смях. Защото на честното лице на Мейсоние се четеше мъчителна борба между зачитането на една заповед и подчинението на командира. Добавих в същия тон:

— Ти няма да стреляш. Това е заповед.

Прицелих се. В окуляра на моя „Спрингфилд“ видях ясно в профил розовото лице на ниския в момента, когато, стъпил на раменете на другаря си и вкопчил се с две ръце в горния край на дъсчената ограда, той вдигаше сантиметър по сантиметър лицето си, за да стигне с очи на височината на напречната летва. На такова разстояние и при това с целящ окуляр работата бе просто играчка. Мина ми през ума, че на това младо и здраво момче му оставаха само още една-две секунди живот. Не защото се опитваше да мине оттатък оградата — той нямаше и такива намерения, — а защото в главата си бе вече събрал сведения, полезни за нападателя. Главата, която от един мой куршум щеше да се пръсне като лешник.

Докато ниският разузнаваше мястото дълго и внимателно и без да знае доколко сведенията, които трупаше, му са вече непотребни, аз доближих напречната чертичка на окуляра до ухото му и гръмнах. Той сякаш скочи нагоре, сякаш извърши някакъв опасен скок, преди да се строполи на земята. Другарят му остана неподвижен цяла секунда, после, като се завъртя кръгом, хукна надолу по пътя за Малвил. Извиках:

— Стой!

Той продължаваше да бяга. Изревах с цяло гърло:

— Спри, ти, високият!

Отново се прицелих. Точно когато докарвах чертичката на височината на гърба му, за моя голяма изненада той спря. Извиках:

— Двете ръце на тила! Върни се при оградата!

Той бавно се върна обратно. Пушката му все още бе на рамо. Нея именно следях, готов да стрелям при най-малкото подозрително движение.

Нищо не се случи. Забелязах, че човекът се спря на известно разстояние от оградата и разбрах, че не желае да вижда разбития череп на своя другар. В този момент камбаната при входната кула заби с пълна сила. Изчаках да спре и извиках:

— Застани с лице към стената и не мърдай!

Той се подчини. Подадох „Спрингфилда“ на Мейсоние, взех неговата карабина и му казах бързо:

— Ще го държиш на прицел, докато мина от другата страна. И щом стигна там, пристигаш и ти.

— Мислиш, че са от някаква банда ли? — каза Мейсоние, като си навлажняваше устните.

— Сигурен съм.

В този момент някой — мисля, че беше Пейсу — извика от стената на входната крепост:

— Конт, Мейсоние, наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

За да сляза по хълма на Седемте бука и се кача от другата страна, ми беше нужна цяла минута. Човекът не се бе помръднал. Стоеше прав с лице към скалата и ръце на тила. Забелязах, че краката му леко треперят. Гласът на Пейсу извика отзад оградата:

— Да отворя ли?

— Не още. Чакам Мейсоние.

Погледнах човека. Метър и осемдесет, гъсти черни коси, младежки тил. Размерите на Жаке, но по-тънък. Силен, но строен. Облечен делнично както младите земеделци от нашия край: джинси, полуботуши и карирана вълнена риза. Но на него тия дрехи имаха елегантен вид. Самата му външност беше елегантна. Дори и в унизителното положение, в което го принуждавах да стои, той запазваше някакво достойнство.

Когато и Мейсоние пристигна при мен, казах му:

— Вземи му оръжието.

Опрях дулото на пушката до гърба на пленника. Веднага, без да става нужда да му се казва, той вдигна ръце, за да помогне на Мейсоние да прехвърли ремъка на пушката през главата му.

— Военна пушка — каза Мейсоние с уважение. — Модел 36.

Извадих кърпата от джоба си, нагънах я и казах:

— Ще ти завържа очите. Свали си ръцете.

Той се подчини.

— Така. Сега можеш да се обърнеш.

Той се завъртя и освен очите най-после видях лицето му. Не повече от двадесет години. Избръснат, но с малка остра черна брадичка, грижливо подрязана. Открито и сериозно изражение. Но, разбира се, трябваше да видя и очите.

— Мейсоние — казвам аз, — прибери пушката на умрелия, както и мунициите, които са на него.

Мейсоние изръмжа. Досега бе избягвал да гледа трупа и разбитата глава. И аз също.

— Пейсу, можеш да отвориш.

Горното резе бе дръпнато, после долното, след това и двете напречни резета. Чу се щракване: катинарът.

— Още една тридесет и шест калиброва пушка — казва Мейсоние, като се изправя.